— И какво стана?
— Сега вече съм почти сигурен, че тя и баща й са хората, отвели Фейвърит от клиниката в Паукипси. Представих й се за клиент, поръчах си хороскоп, а тя ме насочи по лъжлива диря и изгубих известно време, докато се оправя. След като разбрах, че ме е преметнала, се върнах в апартамента й, за да видя дали няма да намеря нещо, и…
— С взлом ли влязохте?
— С шперц.
— Как, как?
— С подправен ключ.
— Да, разбирам. И после?
— Влязох, имах намерение най-внимателно да прегледам всичко, но нещата се развиха другояче. Тя лежеше в салона, мъртва. Сърцето й бе изтръгнато. Намерих и него.
— Какъв ужас! — Сайфер попи устните си с крайчеца на салфетката. — В днешните вестници нищо не се споменава за сърце.
— Момчетата от Криминалното винаги предпочитат да не разгласяват подробностите. Така по-лесно се освобождават от маниаците, които се натискат да правят самопризнания.
— Съобщихте ли в полицията? Поне във вестниците, които изчетох, името ви не се споменаваше.
— Никой не знае, че съм бил там. Измъкнах се тайно. Може би не е съвсем безопасно, но полицаите вече направиха някаква връзка между мен и Суит и не исках втори път да им се навирам в очите.
Сайфер ме погледна въпросително.
— Каква връзка имате вие с убийството на Суит?
— Дадох му визитната си картичка. Ченгетата са я открили в дома му.
Върху лицето на Сайфер се изписа смущение.
— А дъщерята на Крузмарк? И на нея ли дадохте визитната си картичка?
— Не. Там всичко е чисто. Открих името си, записано в настолния й бележник, и готовия си хороскоп, но ги прибрах.
— Какво направихте с тях?
— Скрих ги. Не се тревожете.
— Защо не ги унищожихте?
— Това се канех да направя. Но си помислих, че хороскопът може да послужи за нещо. Когато Маргарет Крузмарк ме попита за рождената дата, аз казах тази на Фейвърит.
В този момент се появи келнерът с яденето. Той повдигаше капаците на блюдата с жестове на магьосник, докато виночерпецът с религиозно благоговение ни поднесе бутилка бордо.
— Това вино ще ви хареса — заяви Сайфер, вдигайки чашата. — Пия за вашия успех. Надявам се, че не сте споменавали за мен пред полицаите?
— Когато ме натиснаха повечко, им дадох името на Уайнсеп и казах, че работя за него. По този начин адвокатското право на професионална тайна се разпростира и върху мен.
— Бързо съобразявате, господин Анджел. И какво е вашето заключение?
— Заключение ли? Няма такова.
— Мислите ли, че Джонатан е убил всички тези хора?
— Не, разбира се.
— А защо?
— Защото всичко в тази история ми изглежда нагласено така, че Фейвърит да опере пешкира.
— Интересна хипотеза.
Отпих глътка вино и погледнах право в леденостудените очи на моя събеседник.
— Лошото е, че не знам защо. Всички мотиви са погребани в миналото.
— Изровете ги, уважаеми.
— Разбирате ли, господин Сайфер, задачата ми би била извънредно улеснена, ако вие не си играехте на криеница с мен.
— Какво значи това?
— Не ми помагате. Трябваше сам да стигам до абсолютно всичко, което се знае за Джони Фейвърит. От вас не съм научил нищо. А вие сте го познавали. Имали сте договор с него, със сирачето, което разрязвало гълъби и мъкнело череп в куфара си. Толкова много неща премълчавате.
Сайфер кръстоса приборите си върху чинията:
— Когато срещнах Джонатан, той беше келнер в един ресторант. И да е държал череп в куфара си, аз нищо не съм знаел. За мен ще е удоволствие да отговоря на всички въпроси, които бихте ми задали.
— Добре тогава. Защо носите обърната петолъчка?
— О, това ли? — Сайфер сведе очи към ревера на сакото си. — Вие сте прав, обърнала се е — той завъртя звездата. — Това е емблемата на „Синовете на Републиката“. Една организация от пламенни патриоти. Провъзгласиха ме за почетен член, защото им помогнах донякъде при набирането на средства. Не е безполезно да минавате за патриот. — Сайфер се наведе напред, зъбите му бяха по-бели отколкото на реклама за зъбна паста. — Във Франция винаги нося трикольорна кокарда.
Не можех да откъсна поглед от ослепителната му усмивка. Той ми намигна. Прониза ме леден ужас, някаква кошмарна тръпка. Стоях вкаменен, застинал, омагьосан от бляскавата усмивка на Сайфер. Точно така се бе усмихвал в подножието на ешафода. Във Франция винаги нося трикольорна кокарда.
— Добре ли сте, господин Анджел? Изведнъж пребледняхте…
Той си играеше с мен, усмихнат подигравателно и лицемерно. Кръстосах ръце, после ги поставих на коленете си, за да не види, че треперят.
— Задавих се.
— Трябва да внимавате. Може и да се задушите.
— Не е страшно. Не се притеснявайте. Нищо не може да ми попречи да открия истината.