Отвътре обаче си беше истинска клиника с бледозелени стени и сив излъскан линолеум, който можеше направо да служи за операционна маса. Тезгяхът на рецепцията, покрит с дебело стъкло, стърчеше пред допълнително изградена стаичка в преддверието. Срещу входа започваше бляскав от чистота коридор, по който санитар, облечен в бяло, буташе празна инвалидна количка. Щом стигна до края, зави надясно и изчезна.
Момичето на рецепцията беше младо и не особено красиво. И тя беше в бяло и носеше на престилката си малка рамчица с името: Р. Флийс. Зад гишето се виждаше канцелария, цялата затрупана с папки.
— Какво мога да направя за вас, господине?
Гласът на госпожица Флийс галеше като зефир. В дебелите стъкла на очилата й се отразяваха неоновите лампи.
— Да ви се представя първо. Казвам се Ендрю Конрой. Участвам в едно проучване на Националния здравен институт.
Поставих куфарчето си върху тезгяха и й дадох една от фалшивите визитни картички, с които е натъпкан резервният ми портфейл.
Госпожица Флийс ме изгледа подозрително и измитите й очи потрепнаха зад дебелите стъкла, подобно на екзотични риби в аквариум. Видях, че не й харесаха измачканият ми костюм и мазните петна по вратовръзката. Добре че беше дипломатическото куфарче от естествена кожа, да пооправи малко нещата.
— Желаете ли специално да се срещнете с някого, господин Конрой? — попита тя, правейки плах опит за усмивка.
— Разчитам на вашата помощ. — Прибрах резервния портфейл във вътрешния си джоб и се облакътих на тезгяха. — Институтът прави изследване върху неизлечимите случаи на травматизъм. Моята задача е да събера данни за живите пациенти, които се намират в частни клиники. Вие като че ли имате тук един човек, който отговаря на описанието.
— Бихте ли ми казали името му?
— Джонатан Лийблинг. Всичко, което можете да ми съобщите, си остава строго поверително. В официалния доклад имена няма да бъдат споменавани.
— За момент, ако обичате.
Грозотийката с божествен глас се навря в канцеларията и отвори долното чекмедже на един от класьорите. Не й трябваше много време, за да намери каквото търсеше. Върна се с една отворена картонена папка, която побутна към мен на тезгяха.
— Действително е имало в нашата клиника такъв болен, но както виждате, преди няколко години Джонатан Лийблинг е бил преместен във военната болница в Олбани. Ето досието му. Вътре са всички данни, с които разполагаме за него.
Преместването бе надлежно регистрирано върху картона на болния с дата 5 декември 1945 г. Извадих си тефтерчето и се направих, че записвам.
— Мога ли да науча името на лекуващия лекар?
Тя обърна папката към себе си, за да прочете нещо.
— Доктор Фаулър — посочи тя с пръст.
— Той още ли работи в клиниката?
— Да, разбира се. Дори в момента е дежурен. Искате ли да поговорите с него?
— Стига да е възможно.
Тя направи нов опит да се усмихне.
— Сега ще разбера дали е свободен — отиде към ъгъла на тезгяха и заговори тихичко в един малък микрофон. Усиленият й глас прокънтя в някакъв далечен коридор. — Моля доктор Фаулър да се яви на входа… Моля доктор Фаулър да се яви на входа.
Когато се върна срещу мен, я попитах била ли е на работа миналата неделя.
— О, не — отговори тя. — Бях си взела почивка, защото сестра ми се омъжи.
Доктор Фаулър се появи изневиделица, безшумен като котка с гумените си подметки. Беше много висок, над метър и деветдесет, и ходеше отпуснат, дори изглеждаше леко гърбав. Облечен бе в костюм рибена кост, негладен и много широк. Стори ми се към седемдесетгодишен. Няколкото косъма върху главата му изглеждаха като калайдисани.
Госпожица Флийс ме представи с името Конрой и аз си изпях песничката за проучването на Националния здравен институт, добавяйки:
— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми разкажете нещо за Джонатан Лийблинг.
Доктор Фаулър хвана папката. Може и от паркинсон да му трепереха пръстите, но не ми се вярваше.
— Толкова отдавна беше — каза той. — Труден случай. Никаква следа от прекъсване на нерв, а лечението не даде никакъв резултат. Стори ни се безполезно да го държим тук, още повече като се имат предвид, разходите за престой и другите, затова го преместихме в Олбани. Като ветеран от войната имаше право на безплатно легло до края на дните си.
— Значи сега е в Олбани?
— Несъмнено. Ако е още жив, разбира се.
— Не смея да ви отнемам повече време, докторе. Много съм ви благодарен.
— Няма защо. Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.