— Ел Цифр? Нещо като гуру. От години идва в Харлем. Поне от моето детство. Има си своя малка секта, но ходи навсякъде, където го повикат за проповедник. Един-два пъти годишно получавам по пощата афишите му и ги лепя на витрината като тези на Червения кръст или на сестра Кени. Играя ролята на общинска служба.
— Гледали ли сте го?
— Не. Защо се интересувате от Цифр? Да не би да има някаква връзка с Джони Фейвърит?
— Възможно е. Не мога нищо да ви кажа.
— Или по-скоро не желаете.
— Нека веднага да се разберем. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен.
— Прощавайте. Просто любопитство. Все пак имам чувството, че мъничко и аз съм засегната.
— Повече от мъничко. Точно затова мисля, че е по-добре да не знаете някои неща.
— Страхувате се да не ги кажа на някой?
— Не. Страхувам се някой да не си въобрази, че нещо криете. За да бъда напълно откровен с вас, Епифани, ще ви кажа, че съм толкова далеч от намирането на Джони Фейвърит, колкото и първия път, когато говорихме. Той е ваш баща. Майка ви не може да не ви е говорила за него. Помъчете се да си спомните нещо, дори някакви незначителни подробности.
— Мама беше сърцата жена. Душата й беше чиста. Веднъж ми каза, че Джони Фейвърит бил най-близко го до истинското Зло създание, което е виждала, и което би желала да види.
— Навярно в това се е състоял чарът му. Друго не ви ли е казвала?
Епифани се усмихна и ме загледа вторачено с котешкия си поглед.
— Да, казваше, че бил невероятен любовник.
Прочистих си гърлото. Епифани се облегна назад на канапето. Това беше един вид покана. Помолих я да ме извини и отидох в банята. Чистачката бе оставила кофата и парцала с дългата дръжка, облегната на голямото огледало, за да си икономиса ходенето до килера. Сивата й престилка, окачена на дръжката, висеше като безформена сянка.
Епифани се усмихна, когато влязох отново в хола. Беше си свалила горната част на костюма. Забелязах, че две копчета на блузата й са разкопчани. Метнах си сакото върху облегалката на един стол и разхлабих вратовръзката. Топазовите очи на Епифани следяха всяко мое движение. Мълчанието ни обгръщаше от всички страни, като във вътрешността на камбана.
Пулсът ми биеше в слепоочията, когато сложих коляно на канапето до нея. Взех чашата й, наполовина изпразнена, и я поставих до моята на малката масичка. Устните на Епифани се открехнаха. Чух как си пое дълбоко дъх, когато прокарах длан зад тила й и я придърпах към себе си.
33.
Прекарахме следобеда като голи деца: кикотехме се, стояхме под душа, опустошавахме хладилника, разговаряхме с боговете — така наричаше тя правенето на любов. Епифани откри някаква порториканска станция по радиото и танцувахме, докато плувнахме в пот. Когато й предложих да отидем да вечеряме в някой ресторант, моята мамбо се разсмя, отведе ме в кухничката и намаза половите ни органи с бита сметана — гощавка, достойна за боговете.
Късно вечерта събрахме дрехите си, разпилени в хола, и се оттеглихме в спалнята, където тя запали няколко свещи, които изнамерих в чекмеджето с инструментите. В слабото зарево тялото на Епифани проблясваше като плод, побрал слънчевата топлина. Сокът му пълнеше устата дори отдалеч.
Между две вкусвания си бъбрехме. Попитах Епифани къде е родена.
— В родилния дом на Сто и десета улица. Но до шест години ме отгледа баба ми в Бриджтаун, на остров Барбадос. А ти?
— В едно затънтено градче в Уисконсин, за което не си и чувала. Близо до Мадисън. Сега вече сигурно градът го е погълнал.
— Май не ходиш често там?
— Не съм стъпвал, откак постъпих в армията. Това беше през седмицата след Пърл Харбър.
— Защо? Толкова ли е противно?
— Не, просто нямам какво да правя там. Родителите ми починаха и двамата, докато бях във военната болница. Щях да отида за погребенията, ако можех да ходя, но бях съвършено обездвижен. След демобилизацията ми останаха само смътни спомени.
— Нямаш ли братя и сестри?
— Не. Едничък съм им, те са ме осиновили, но много ме обичаха.
Заспа в ръцете ми и аз останах дълго да я гледам. Приличаше на момиченце. И все пак си беше чиста лудост да подхващам любов с нея. Тънките й пръсти си служеха безпогрешно с ножа. Колеше животни, без да й мигне окото. Ако тя бе убила Тутс и Маргарет Крузмарк, си докарвах голяма беля на главата.
Не съм усетил как съм заспал, но в полусъница се опитвах да подавя нежността си към едно момиче, за което знаех, че е изключително опасно.
Сънувах поредица от кошмари. Сцени на насилие се сменяха с образи, излъчващи раздираща мъка. Бях се изгубил в град, чието име не знаех. По улиците не се виждаше никой, върху указателните табели нямаше надписи. Не познавах нито една сграда. Всичките бяха много високи, без прозорци.