— Ти не ни каза всичко, нали?
— А защо да ви казвам всичко? — налях кафе в чашите. — Да не ми плаща общината?
— Тарикат си ти. Аз говорих с твоя адвокатин. Не можем да те накараме да пропееш. Така да бъде. Обаче те предупреждавам. При най-малкото нарушение, дори за неправилно паркиране, твойта е изпята. Няма да можеш да си извадиш тапия фъстъци да продаваш по улиците на Ню Йорк.
Вдигнах си чашата, подуших вълшебния мирис на кафето и изпих няколко глътки.
— Аз винаги спазвам закона, лейтенант.
— Виж ми окото! Такива като теб нищо не спазват, камо ли закона. Може и да си голям тарикат, но рано или късно ще стъпиш накриво и точно там ще те чакам аз с отворени обятия.
— Ще ви изстине кафето.
— Можеш да си направиш клизма с него — процеди Стърн. — Хайде, вдигаме си чуковете!
Деймос тръгна спокойно към вратата, сякаш той бе дал идеята.
— Ще се радвам скоро да ви видя отново — казах аз.
Стърн смъкна периферията на шапката си над очите.
— Помни ми думата, ще стъпиш накриво, посерко. И аз ще бъда там, ще чакам.
Прасна вратата с такава сила, че стъклата в хола издрънчаха.
35.
Миг по-късно някой почука тихичко на вратата.
— Влизай, влизай, Етел. Отворено е.
Все още забрадена с парцала, Епифани подаде глава.
— Тръгнаха ли си окончателно?
— Не мисля, но за днес можем да бъдем спокойни.
Тя остави кофата и парцала в антрето, затвори вратата, облегна се на нея и започна да се смее. В смеха й звучеше истерична нотка и когато я прегърнах, тялото й трепереше под престилката.
— Страхотна беше.
— Само да видиш как съм изтъркала банята.
— Къде ходи?
— Скрих се в аварийното стълбище и изчаках да си тръгнат.
— Гладна ли си? Направил съм кафе, в хладилника има яйца.
Приготвихме си обилна закуска — обикновено я пропускам — и си занесохме чиниите в хола. Епифани мажеше върху филийката жълтък.
— Намериха ли нещо мое?
— Всъщност те почти не търсиха. Единият отвори куфарчето ми и извади нещо, което бях взел от Маргарет Крузмарк. Така и не разбра какво е, впрочем и аз не знам.
— Мога ли да погледна?
— Защо не?
Донесох й картончето. Тя прочете:
— MISSA NIGER. Invito te venire ad clandestinum ritum… — Тя държеше късчето картон, сякаш беше асо пика. — Хм, покана за черна меса.
— Какво значи това?
— Черна меса ли? Магическа церемония на преклонение пред дявола. Всъщност и аз почти нищо не знам.
— Тогава как разбра?
— Нали е написано. M1SSA NIGER на латински означава черна меса.
— И ти знаеш латински?
Епифани се засмя весело.
— За десет години църковен колеж нямаше начин да не го науча!
— Била си в църковно училище?
— Естествено. В „Сакре Кьор“. Майка ми не искаше да ме пуска в светско училище. Казваше, че дисциплината била много лоша. Все повтаряше: „Поне там с тояга ще ти набият в главата усет за нравственост.“
Разсмях се.
— Вуду принцесата от „Сакре Кьор“. Много ми се иска да видя твои снимки от училище.
— Ще ти покажа. Бях председателка на класа.
— Нищо чудно. Ще ми преведеш ли какво пише?
— О, това е лесно — усмихна се тя. — „Каним ви да присъствате на тайната церемония в чест на Всемогъщия Сатана и на неговата мощ.“ Толкоз. После има дата: 22 март, и час: 21. Отдолу е посочено, че мястото е спирката на метрото на Осемнайсета улица.
— А това горе? Обърнатата петолъчка и козелската глава? Какво означават?
— Звездите са важни символи във всички религии, за които знам нещо: ислямската звезда, Витлеемската звезда, Давиловата звезда. В символа на Агуе Таройо също има звезди.
— Агуе Таройо?
— Той е лоа. Вуду божество на морето.
— Тази покана има ли нещо общо с вуду?
— Нее! Това тук е поклонение на дявола. — Изглежда невежеството ми започваше да дразни Епифани. — Козелът е дяволски символ. Обърнатата звезда носи нещастие. Явно и тя е дяволски символ.
Прегърнах Епифани и я притиснах.
— Ти си истински кладенец за знания, мило момиче. Във вуду има ли дявол?
— Пълно е с дяволи.
Тя ми се усмихна и аз я плеснах по задника. Страхотно дупе.
— Трябва да се попросветя в черната магия. Обличаме се и отскачаме до библиотеката. Ти ще ми помогнеш да си науча уроците.
Беше хубав слънчев предобед, можеше да се излезе и без палто. С пуловера и шотландската пола Епифани съвсем приличаше на ученичка. Движехме се по Пето авеню с колата, когато я попитах на колко е години:
— На седемнайсет. Навърших ги на шести януари.
— И на тази възраст вече цял магазин ти е на ръцете?
В развеселения поглед, който ми отправи Епифани, имаше и немалко снизходителност.