Излезе старчето с жилетката и отнесе масата под звуците на друга плоча, също толкова изтъркана колкото и първата. Появи се и танцьорката, румена и пухкава, и пак започна да хвърля гьобеци и да полюшва бедра. Изправих се и пипнешком се отправих към изхода. Целия ме пробождаха ледените тръпки, които бях почувствал във френския ресторант. Моят клиент си играеше с мен, сигурен бях.
37.
На входа някакъв мазен младеж с розова риза, панталони с маскировъчен цвят и мръсни бели обуща прибираше снимките от витрината.
— Страхотно беше — казах аз. — Доктор Цифер е голяма работа.
— Бива го.
— Това последно представление ли е?
— Така ми се струва.
— Много искам да го поздравя. Как да стигна до ложата му?
— Изпуснахте го — той пъхаше снимките на моя клиент в един голям плик. — Не обича да се задържа след представлението.
— Не, не е възможно да съм го изпуснал!
— В края винаги включва магнитофон. През това време се изнизва. Дори не се преоблича.
— Нали носи една кожена чанта?
— Аха.
— А къде живее?
— Откъде да знам? — тлъстакът ме изгледа по-внимателно. — Абе, вие да не сте ченге?
— Аз? Ни най-малко. Само исках да му кажа, че е спечелил един горещ поклонник.
— Ми кажете го на импресариото му.
Той ми подаде една от снимките, на която сияйната усмивка на Люк Сайфер блестеше по-ослепително и от гланцовата хартия. На гърба беше ударен печат с надпис:
УОРЪН ВАГНЕР АСОСИЕЙТ
WY.9 — 3500
Върнах снимката на младия тлъстак, благодарих му и се потопих в тълпата.
Яхнах едно такси и слязох пред Райвъли Тиътър, срещу Брил билдинг.
Изрусената секретарка този път беше със сребристи нокти. Не ме позна. Показах й картата си.
— В кабинета ли си е господин Вагнер?
— Зает е.
— Благодаря.
Направих няколко разсеяни крачки из стаята и рязко отворих вратата с надпис ЛИЧЕН КАБИНЕТ.
— Ей! Нямате право…
Тя се хвърли отгоре ми и започна да ме дере като тигрица.
Хлопнах вратата под носа й.
Иззад бюрото си, цялото обгорено от фасове, Уорън Вагнер Младши ме изгледа гневно.
— Как можете да влизате така, тук да не е хан!
— Трябва веднага да ми отговорите на няколко въпроса и нямам време да чакам.
Извадих си портфейла и му показах фотокопието от разрешителното за детектив.
— Частно ченге. И какво от това? Това не ви дава право да нахълтвате в кабинета ми, без дори да почукате.
— Успокойте топката. Вие ми казвате каквото ми трябва и аз се самоизличавам от пейзажа в следващите трийсет секунди.
— Абсолютно нищо не мога да ви кажа за Джони Фейвърит. По онова време съм бил съвсем малък.
— Не става дума за Джони Фейвърит. Кажете ми нещо за един от вашите клиенти, за Доктор Цифер.
— Какво да ви кажа, освен това, че го познавам от една седмица.
— Как му е истинското име?
— Люк Сайфер. Секретарката ми ще ви го издиктува буква по буква.
— Къде живее?
— Дженис ще ви каже. Дженис!
На вратата се появиха сребърните нокти, свенливо надникна изрусената глава.
— Да, господин Вагнер?
— Дайте на господин Анджел сведенията, които го интересуват.
— Да, господин Вагнер.
— Много благодаря — казах аз.
— И следващия път чукайте, преди да влезете.
Дженис Сребърните Нокти не ме удостои този път с жвакащата си усмивка, но все пак потърси адреса на Люк Сайфер в своите папки. Дори ми го записа на листче.
Както си личеше от името, хотел „1—2—3“ се намираше на Четирийсет и шеста западна улица, номер 123, между Бродуей и Шесто авеню. Влязох, насочих се решително към човека на рецепцията и му подадох визитната си картичка, увита в банкнота от десет долара:
— Искам да разбера в коя стая е отседнал Люк Сайфер. С-А-Й-Ф-Е-Р. И няма нужда да научава и детективът на хотела.
— Да, сещам се за кого говорите. Един господин с бяла брадичка и черна коса?
— Точно така.
— Той напусна хотела преди повече от седмица.
— Остави ли ви някакъв адрес.
— Не, за съжаление.
— А стаята му? Има ли друг човек там?
— Нищо няма да намерите в нея. Почистена е основно.
Излязох на окъпаната в слънце улица и тръгнах към Бродуей. Чист разкош си беше да ходиш пеш в такова време. Наслаждавах се на всеки звук, на всяка миризма, опитвайки се да си припомня простичкия свят отпреди седмица, когато думата „магия“ беше само една абстракция за мен.
С човека от „Астор“ подхванах, разбира се, съвсем по друг начин нещата.
— Моля да ме извините за безпокойството. Имах среща с чичо си в чайния салон, а вече двайсет минути го чакам. Бих искал да му се обадя, но не зная в коя стая е отседнал.