— Как се казва вашият чичо, господине?
— Сайфер. Люк Сайфер.
Съжалявам, Господине. Господин Сайфер напусна хотела тази сутрин.
— Как! Нима си е заминал за Франция?
— Не ни остави никакъв адрес.
Трябваше да спра дотук, но аз позвъних на Хърман Уайнсеп и го попитах какво означава целият този цирк.
— Можете ли да ми кажете какво търси Люк Сайфер в някакъв долен вертеп?
— Смятате ли, че това е ваша работа? Вие не сте нает, за да следите господин Сайфер. Съветвам ви да се придържате към издирването, за което сте ангажиран.
— Вие знаехте ли, че е фокусник?
— Не.
— А не ви ли се струва странно, Уайнсеп?
— Познавам господин Сайфер от доста години и много ценя неговия еклектизъм. Това е човек с извънредно разностранни интереси. Не бих се учудил, ако и заниманието с фокуси влиза в тях.
— Във възможно най-мизерното свърталище?
— Може би точно там се забавлява най-добре, отпуска се.
— Откачена работа.
— Господин Анджел, за петдесет долара на ден моят клиент, който е и ваш, няма ни най-малко да се затрудни да ви намери заместник.
Казах на Уайнсеп, че съм разбрал и затворих.
След това се обадих в „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“, за да науча, че президентът бил в траур и не можели да ме свържат. Позвъних по прекия, някакъв солташак ме попита за името и ми каза да чакам. Почти в същия миг излая гласът на стария пират.
— Какво знаете за случая, Анджел.
— Нещичко. Но не е за телефона. Ако тръгна веднага, можем ли да се видим?
— Тръгвайте. Ще наредя да ви пуснат.
38.
Таксито ме остави на Сътън плейс, номер 2. Един портиер, целият в златни ширити като адмирал, се затича да ми отвори. Казах му името си и обясних, че съм дошъл да говоря с господин Крузмарк.
— Да, господине. Левия асансьор.
Слязох на петнайсетия и се озовах на обширна площадка със стени в орехова ламперия. Имаше една-единствена врата. Позвъних два пъти и зачаках.
Кестенявият мъж, който ми отвори, имаше бенка на горната устна.
— Заповядайте, господин Анджел. Господин Крузмарк ви очаква. — Със сивия си костюм на тънки винени райета имаше вид по-скоро на банков касиер, отколкото на домоуправител. — Елате след мен, ако обичате.
Прекосихме няколко луксозно обзаведени стаи, преди да стигнем до една затворена врата. Моят сиводрех водач почука:
— Господин Анджел е тук, господин Крузмарк.
— Да влиза.
И през плътната врата дрезгавият глас на Крузмарк излъчваше властност.
Въведоха ме в обширен гимнастически салон без прозорци, с множество огледала по стените, които отразяваха различни уреди от неръждаема стомана. По гащета и фланелка Итън Крузмарк лежеше под един от тях и изтласкваше тежести с крака. За човек на неговата възраст беше смайващо як.
Щом вратата се затвори, той седна и ме загледа. Биваше си го наистина стареца, по-хубаво да не си на пътя му.
— Утре и погребваме — каза той. — Хвърлете ми оная хавлия.
Хвърлих му я. Той си изтри лицето и раменете от потта.
— Кой я уби? Джони Фейвърит ли? — изръмжа той.
— Щом го намеря, ще го попитам.
— Това лигаво жиголо! Трябваше да му видя сметката, когато имах възможност.
Той грижливо си приглади косата.
— Кога точно? Когато двамата с дъщеря ви го извадихте от клиниката в Паукипси?
Той се облещи насреща ми:
— Нещо бъркате, Анджел.
— Така ли? Преди петнайсет години сте броили двайсет и пет хиляди долара на доктор Фаулър, за да ви пусне един от своите болни. Нарекли сте се Едуард Кели. Фаулър се задължил да поддържа версията, че Фейвърит си кротува в някое тъмно кьоше на болницата. Чак до миналата седмица е трябвало само да му сипвате от време на време по нещо.
— Кой ви плаща?
Извадих една цигара и започнах да я въртя между пръстите си.
— Знаете много добре, че не мога да ви кажа.
— Готов съм да платя, за да го науча.
— Не се съмнявам, но това не е причина да ви кажа. Ще ви притеснявам ли, ако запаля?
— Не, пушете си.
Запалих цигарата, издухах дима и му казах:
— Слушайте. Вие искате да знаете кой е убил дъщеря ви. Аз искам да знам къде е Джони Фейвърит. Може би търсим едно и също лице. Няма как да разберем това, преди да го открием.
Юмрукът на Крузмарк се стовари върху отворената длан на другата му ръка с плясък, който прокънтя из залата.
— Така да бъде, аз бях Едуард Кели. Аз сипах двайсет и пет хиляди долара на Фаулър.
— А защо избрахте точно Кели?
— Е какво, истинското си име ли да кажа? Измисли го Мег, но не ме питайте откъде й е хрумнало.