— Насочихте ли ги къде да търсят Фейвърит?
— Не. Казах им, че не съм го виждал от войната. Че само съм чул за раняването му. Ако това не им стига, за да го намерят, да си сменят професията.
— Ще стигнат до Фаулър — казах аз — и оттам ще започнат проблемите им.
— Техните проблеми са си тяхна работа. Вие по-добре мислете за вашите. Какви ориентири имате след оная Нова година?
— Никакви. Не мога нищо да изровя от миналото. Ако е тук, в Ню Йорк, скоро ще изплува по някакъв начин. Аз го чакам.
— Смятате ли, че той ще се захване с мен?
— А вие какво смятате?
— Че това няма да ми пречи да спя.
— Трябва да поддържаме връзка — казах аз. — Телефонът ми е в указателя. Ако ви потрябвам, обадете се.
Не се натисках да давам визитната си картичка на вероятен скорошен труп.
Крузмарк ме потупа по рамото и ме озари със златна усмивка.
— Ти си свястно момче, Анджел. — Изпрати ме до вратата, излъчвайки обаяние така както борът излъчва смола. — Ще ти се обадя, разчитай на мен.
39.
От якото ръкостискане на Крузмарк кокалчетата ми изпукаха и китката ме боля чак докато излязох на улицата.
— Искате ли такси, господине? — попита ме портиерът, докосвайки обшитата си със злато фуражка.
— Не, благодаря. Ще повървя малко.
Нуждаех се от време за размисъл, а не от бъбрене за философия, политика или бейзбол с някой словоохотлив шофьор.
На ъгъла стояха двама души. По-ниският беше и по-як, приличаше на училищен треньор по футбол, със синьо копринено яке и черен панталон. Другият беше двайсетинагодишен младеж, с коси зализани на тила като пачи задник и влажни очи, гледащи жалостиво като на Иисус от шарена картичка. Сакото на зеления му костюм от изкуствена коприна, с две копчета и остри ревери, явно имаше подплънки и изглеждаше поне двойно по-Широко от номера му.
— Хей, приятел, може ли за минутка? — подвикна треньорът и тръгна към мен с ръце в джобовете. — Искам да ти покажа нещо.
— Днес не може.
— Сега, сега.
От полуразтворения цип на якето му надникна дулото на пистолет. Виждаше се само част от цевта, калибър 22. Човекът сигурно беше — или си мислеше, че е — елитен стрелец.
— Имате някаква грешка.
Няма грешка. Ти си Хари Анджел, нали?
Оръжието се прибра в якето.
— Щом знаете, защо ме питате?
— Ей там отзад има една градинка. Ще отидем да си поговорим двамата на спокойствие.
— А той? — кимнах към сълзливото копеле.
— И той ще дойде.
Копелето вървеше след нас, докато пресякохме Сътън плейс, слязохме няколко стъпала и се озовахме в тясна градинка с изглед към Ист ривър.
— Страхотно си го измислил това, със срязаните джобове на якето.
— Няма грешка, нали?
В другия край на градината един мъж с бели коси, облечен в домашна плетена жилетка, бавно разхождаше фокстериер на каишка. Идваше към нас, но се спираше почти на всяка крачка, теглен от кучето.
— Не мърдай. Ще изчакаме оня мухъл да отмине — изсъска треньорът. — Любувай се на пейзажа.
Стиснах здраво дръжката на куфарчето. Смит енд уесъна беше вътре: и в чекмеджето на нощното ми шкафче да стоеше, все едно. Господинът с кучето бе на по-малко от двайсет метра. Разпределих равномерно тежестта на двата си крака, без да изпускам от очи треньора, готов да се възползвам от първото му разсейване. Не чаках дълго. Мигновено стрелкане на погледа встрани, за да види къде е кучето, ми бе достатъчно.
Замахнах с все сила и ударих с куфарчето отдолу нагоре между разтворените му крака. Ревът, който нададе, явно беше неподправен и когато се сви на две, един заблуден куршум проби якето и рикошира от тротоара. Изстрелът бе почти безшумен, все едно кихане.
Териерът задърпа каишката и залая оглушително. Хванах куфарчето с две ръце и го стоварих върху главата на треньора, който изохка и се смъкна. Теглих му един ритник в лакътя, от джоба му изхвърча един „Колт Удсман“ и се завъртя на алеята.
— Тичайте да потърсите полиция! — изкрещях аз на господина с жилетката, който се беше спрял и ни зяпаше с отворена уста, докато Иисусовото Око бързаше към мен, стиснал кожена палка в мършавия си юмрук. — Искат да ме убият.
Вдигнах куфарчето като щит и успях да парирам първия удар с палката. Близостта на колта беше изкусителна, но знаех, че няма да имам време да се наведа и да го взема. Хлапакът също го видя, посегна да го вдигне, но аз бях по-бърз. Теглих му един ритник, гой изхвърча под парапета и цопна в реката.
И разбира се, в този миг се оказах открит. Хлапакът стовари върху врата ми натъпканата с олово палка. Сега вече аз изревах. От болката ми избиха сълзи и останах без въздух. Опитах се да покрия главата си, но предимството беше на страната на хлапака. Получих подсичащ удар в рамото и веднага след това в ухото ми избухна взрив. Падайки, видях, че господинът с жилетката взема на ръце виещия на умряло териер и хуква презглава нагоре по стълбите с викове за помощ.