— Напротив, докторе, много ми помогнахте.
Това беше вярно. Очите му достатъчно красноречиво разкриваха цялата истина.
4.
Върнах се в Паукипси и се пъхнах в първото кафене. Позвъних във военната болница в Олбани. Не успях веднага да се свържа, но в крайна сметка получих потвърждение за онова, което вече знаех: там никога не бе постъпвал болен на име Джонатан Лийблинг. Нито в 1945, нито в някоя друга година. Благодарих и потърсих номера на доктор Фаулър. Записах си адреса и телефона му в моето тефтерче и позвъних в дома на добрия чичко доктор. Никой не се обади. Оставих телефона да звъни поне десет пъти и чак тогава затворих.
Изпих набързо едно и попитах бармана как да стигна до Саут Кигридж стрийт. Той ми нахвърля плана върху една книжна салфетка, небрежно подмятайки, че това е баровският квартал.
В крайна сметка картографските му упражнения ми свършиха работа.
Саут Кигридж стрийт се оказа приятна уличка с два реда дървета, съвсем до университета. Къщата на лекаря, номер 419, беше в стил „викторианска готика“, с куличка в единия край и орнаментален фриз под стряхата, напомнящ дантелена якичка на дамска дреха. Широка веранда, опряна на дорийски колони, опасваше цялата къща; редици високи люляци криеха отляво и отдясно двора от погледа на съседите.
Минах на бавен ход пред къщата, за да огледам мястото. После паркирах шевролета в края на уличката и се върнах пеш, с куфарчето в ръка. Имах вид на застрахователен агент, който се опитва да пробута някоя полица.
Овален отвор на входната врата със скосено в краищата стъкло позволяваше да се надникне в мрачно антре е облицовани стени и покрита с килим стълба нагоре към етажа. Звъннах два пъти и изчаках. Никой не се появи. Позвъних отново и опитах да завъртя дръжката. Беше заключено. Ключалката трябва да имаше четирийсет години и определено не можех да я отворя.
Обиколих къщата по верандата, опитвайки с ръка всички прозорци. Отзад се вгледах в капака на мазето. Имаше катинар, но небоядисаното дърво на рамката изглеждаше поизгнило. Извадих от куфарчето си отвертка и резето хвръкна.
Стъпалата се губеха надолу в мрака, отвсякъде висяха Паяжини на гирлянди. Тънкият сноп на фенерчето осветяваше тавана, така че успях да не си разбия черепа. Посред мазето клечеше като езически идол казанът на парното. Намерих вътрешната стълба и се качих.
Горе вратата не беше заключена и се озовах в кухнята. Оставих куфарчето върху мушамата на масата и се впуснах да изследвам къщата.
Трапезарията и холът явно не се използваха. Върху тежките мебели от тъмно дърво, разположени на точно определени места, имаше дебел слой прах. Горе стаите бяха три. В две от тях гардеробите очевидно отдавна не бяха отваряни. Доктор Фаулър живееше в най-малката стая, обзаведена с железен креват и дъбов скрин.
Хвърлих око в скрина, но не открих нищо, освен ризи, кърпи и памучно бельо. В стенния гардероб, отстрани, над обувките висяха няколко позахабени вълнени костюма. Претърсих им джобовете, без да ми е ясно какво точно търся, и естествено, нищо не намерих. В чекмеджето на нощното шкафче открих револвер, „455 Уебли, Марк 5“ и малка библия, подвързана в кожа. Проверих барабана, револверът не беше зареден.
Повече ми провървя в банята. Още от вратата се хвърляше на очи един стерилизатор върху тоалетната масичка. Вътре се мъдреха пет-шест игли и три спринцовки. В аптечното шкафче не открих нищо по-особено, само аспирин, сироп за кашлица, паста за зъби, капки за очи. Внимателно прегледах няколко шишенца с хапчета, но ми се сториха съвсем безобидни. Наркотикът със сигурност не беше тук.
И все пак трябваше да се намира някъде. Слязох долу в кухнята и надникнах в стария хладилник. Там си стоеше, при млякото и яйцата. Морфин. От пръв поглед — поне двайсетина петдесеткубикови ампули. Колкото десетина наркомани да не слязат на земята цял месец.
5.
Отвън нощта падаше на парцали. Голите дървета в градината малко по малко се превърнаха в силуети на фона на сивеещото кобалтово небе, после напълно се разтвориха в тъмнината. Пушех цигара след цигара и пълнех вехтия старомоден пепелник. Малко преди да стане седем, в алеята пред къщата просветнаха и бързо угаснаха фаровете на кола. Наострих уши, за да доловя стъпките на доктора пред вратата, но преди ключът да изщрака в ключалката, нищо не чух.
Той запали една странична лампа, която очерта светлинен правоъгълник върху пода на салона, вадейки краката ми до колене от тъмнината. Стоях съвършено безшумно, като се изключи дъхът ми, но очаквах, че ще подуши цигарения дим. Нищо подобно. Той метна пардесюто си върху парапета на стълбата и провлече крак към кухнята. Когато запали лампата, аз се изправих и пресякох трапезарията.