Бях се свил целият и през някаква болезнена розова мъгла съзерцавах бягството му. Главата ми пращеше като експресен влак, обхванат от пламъци. При следващия удар на хлапака влакът влезе в тунел.
Сред мрака просветваха искрици. Грапавият цимент под бузата ми беше някак хлъзгав и мазен. Не зная колко време съм останал така, но явно не е било дълго, защото когато отворих око, хлапакът се опитваше да повдигне треньора.
Лош ден му се беше случил на мръсника. Държеше се с две ръце между краката. Хлапакът го дърпаше за ръкава да бързат, а той се приближи накуцвайки към мен и ме ритна в лицето.
— Туй да ти е за урок, гадино — изсъска той и ме ритна за втори път.
Може и още нещо да е казал, но аз не го чух.
По едно време от мрака зазвучаха гласове.
— Ето го, господин полицай. Той. Боже господи! Как са го подредили!
— Полека, не бързайте — обади се някакъв друг глас. — Вече няма страшно.
Яки ръце ме вдигнаха от локвата кръв.
— Облегни се на мен, момче. Спокойно, всичко ще се нареди. Чуваш ли ме?
Исках да отговоря, но от устата ми излезе някакво мучене. Хванах се здраво за една пейка като удавник за плаваща в морето дъска. Кръжащата червена мъгла се вдигна като завеса и аз различих добродушно правоъгълно лице, обкръжено със синьо. Ред златни копчета сияеха като изгряващи слънца. Съсредоточих цялото си внимание в значката и почти успях да я разчета. Опитах се да изрека някаква благодарност, но отново успях само да измуча.
— Легни си, момче, сега ще дойде бърза помощ.
Затворих очи и чух другия глас да казва:
— Беше страшно. Искаха да го застрелят с револвер.
Полицаят каза:
— Стойте при него. Аз ще отида да се обадя за линейка.
Слънцето пареше израненото ми лице. Всяка от раните тупкаше и пулсираше, сякаш в нея се бе преместило сърцето ми. Вдигнах ръка и прокарах длан по лицето си. Стори ми се нещо съвсем чуждо, все едно бе на непознат човек.
Шум от гласове ме накара да осъзная, че отново съм изпаднал в несвяст. Полицаят благодареше на човека с кучето, чието име бе господин Гротън. Помоли го да намине в участъка, когато има време, за да подпише показания. Господин Гротън отговори, че ще дойде същия следобед. Изломотих някакви благодарности, а полицаят ми каза да стоя спокойно.
— Сега ще дойде бърза помощ, момче.
Стори ми се, че линейката пристигна начаса, но си дадох сметка, че пак съм отплавал.
— Внимателно — викаше някакъв санитар. — Ти хвани оттам, Еди.
Казах им, че мога и сам да вървя, но щом понечих да стъпя на крака, коленете ми се подкосиха. Сложиха ме на носилка, вдигнаха ме и ме натовариха. Изгубих интерес към онова, което правеха с мен. В линейката миришеше на повръщано. Чувах смеха на шофьора и на неговия колега въпреки виещата сирена.
40.
Светът отново доби образ и цвят, когато ме приеха в спешната реанимация на болницата „Белвю“. Пое ме един младичък лекар и започна да промива и да кърпи изранената ми глава. Увери ме, че щял да зашие по най-добрия възможен начин онова, което е останало от ухото ми. Най-напред ми би силна упойка и болката отлетя, а с нея и способността да разбирам какво става.
Когато ме поведоха към рентгена, се яви полицейски инспектор. Закрачи успоредно с количката, в която ме бутаха, и попита познавам ли нападателите си. Не му противоречах, когато заговори за обир, и му описах треньора и хлапака. Замина си.
След като разгледа снимките на черепа, лекарят заяви, че трябвало да остана в пълен покой. Напълно се съгласих. Откараха ме в една стая и ме наместиха в легло. Отворих очи, когато медицинската сестра ме събуди за вечеря.
Докато преглъщах морковеното пюре, научих, че имали намерения да ме оставят до другия ден. На снимките не личало да има счупвания, но все още съществувала опасност от мозъчен комоциум. Чувствах се твърде отпаднал, за да протестирам. След като си изядох бебешките кашици, една санитарка ме придружи до телефона в коридора. Позвъних на Епифани и я предупредих, че няма да се прибера. Санитарката ме върна до леглото, където ме чакаше трета инжекция.
Спах почти без да сънувам. Почти, защото духът на Люк Сайфер все пак успя да се провре през тежката завеса на упойката, за да ми се надсмее. При събуждането си нищо не помнех, освен един ацтекски храм, издигнат на площад, претъпкан с народ. Стръмните му стъпала бяха хлъзгави от кръв. Облечен в черен смокинг, най-горе стоеше Сайфер, гледаше към накичените с пера велможи, застанали в подножието на стълбата, смееше се и подхвърляше високо кървавото сърце, изтръгнато от жертвата. Жертвата бях аз.