На другата сутрин тъкмо дояждах кашицата си, когато най-ненадейно цъфна лейтенант Стърн. Беше си облечен както преди и само по синята вълнена риза и липсата на вратовръзка личеше, че не е на служба. Иначе си гледаше точно като ченге.
— Хубавичко са те подредили, а?
Усмихнах му се по най-очарователния начин, на който съм способен.
— Май ви се иска вие да го бяхте сторили?
Стърн седна до мен на един бял стол и ме изгледа както лешоядът гледа залутан на шосето заек.
— Звънях снощи у вас и разбрах от абонаментната служба, че си в болницата. Едва сега ми разрешиха да говоря с теб.
— За какво искате да говорите с мен, лейтенанте?
— Помислих си, че може и да ти е интересно да научиш какво намерихме в апартамента на Крузмарк, понеже ти не познаваш тази дама, нали?
— И какво сте намерили?
— По-скоро какво не намерихме… Страницата от 16 март на настолния й бележник. Тя единствена е откъсната. С моя занаят човек се научава да забелязва такива работи. Изпратих следващата страница в лабораторията, за да видят дали не са останали някакви следи върху нея от онова, което е било написано на липсващата. Познай какво разчетоха?
Казах му, че нямам никаква представа.
— Разчели са буквата и, а след нея А-н.
— И-а-н. Някой така пишат Ян. Тя значи се е интересувала от макробиотика.
— Ти много добре знаеш какво е пишело, Анджел, и за теб май няма да е макро, а некро биотика.
— Както искате го тълкувайте, лейтенант. Това, разбира се, не е доказателство.
Стърн се пресегна с дебелата си лапа към моя поднос, грабна една картонена чаша, пълна със сок от грейпфрут, пресуши я на един дъх и излезе.
Почти по пладне, след попълване на всички възможни документи, можах и аз да го последвам.
41.
Очаквах някой да тръгне след мен, но нямах усещането, че ме следят, докато стигнах до стоянката за таксита. Още си беше топло, но небето бе забулено с облаци. Револверът в джоба на сакото ми ме пляскаше по хълбока на всяка крачка.
Първо се отбих при зъболекаря. Обадих му се от болницата и той се нави да ме приеме по спешност, за да ми сложи временни коронки.
Замаян от упойката, хукнах за срещата в един във фоайето на Крайслер билдинг. Пристигнах с десет минути закъснение, но Хоуард Нусбаум ме чакаше търпеливо при входа откъм Лексингтън авеню.
— Това си е чист шантаж, Хари — каза той, стискайки ми ръката.
Той е дребен човек с кафяв костюм и изглежда вечно нащрек.
— Не го оспорвам, Хоуард, но благодари на бога, че не ти искам пари.
— Канехме се с жената рано, рано да тръгнем за Кънектикът. Тя има роднини в Ню Канаан. Няколко часа се пътува. Но когато се обадихте, казах на Изавел, че се налага да позакъснеем.
Хоуард Нусбаум беше ключар в една фирма, занимаваща се с охраната на няколко сгради с офиси в центъра. Мястото си дължеше на мен — или по-точно на това, че бях изпуснал името му в доклад за изчезването на един шперц, който впоследствие се намери в чантата на някаква малолетна проститутка. Фирмата му ме беше наела да го издиря.
— Носиш ли го? — попитах аз.
— Естествено, иначе щях ли да дойда!
Той извади от джоба си малък незапечатан кафяв плик и ми го подаде. Наклоних го и отвътре върху дланта ми изпадна съвсем новичък ключ. Най-обикновен.
— Това ли е?
— Не за цялата сграда, обаче за целия четирийсет и пети етаж. Можете ли да ми кажете какво ви интересува по-специално?
— По-добре не ме разпитвай, Хоуард. Ще си спестиш съучастничеството.
— О, аз и без това съм съучастник. Няма начин да ми се размине.
— Гледай да прекараш добре в Кънектикът. Приятна събота и неделя.
Качих се на асансьора и не можех да откъсна очи от кафявия плик, като в същото време се секнех, за да принудя обслужващия да гледа на другата страна. Пликът беше надписан, с марка. Хоуард ми бе поръчал, след като си свърша работата, да прибера отново ключа вътре, да залепя плика и да го пусна в първата пощенска кутия.
През вратата от матово стъкло на „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“ прозираше слаба светлина. В другия край на коридора се чуваше пишеща машина. Сложих си гумените ръкавици и пъхнах ключа в ключалката. Вратата се отвори веднага и без мумифицираната ръка на Маргарет Крузмарк.
Една след друга обходих набързо канцелариите с онемели телефони и покрити пишещи машини, преди да стигна до голямата стая в дъното на коридора.