Разположих камерата със стойката върху Г-образното бюро на госпожица Д’Артанян и запалих флуоресцентното осветление. Джобното ми ножче и един кламер се оказаха напълно достатъчни, за да отворя заключените класьори и чекмеджета. Не знаех какво точно търся, но щом Крузмарк ми беше изпратил убийци, значи имаше нещо за криене.
Следобедът се точеше бавно, докато прехвърлях документи и снимах всичко, което ми се струваше интересно. Най-любопитното, което открих, бяха няколко по всяка вероятност фалшифицирани товарителници и едно писмо, в което ставаше дума за подкупен конгресмен. Това, разбира се, не бяха доказателства. Всички големи компании в един или друг момент минават на пръсти покрай закона.
Изщраках петнайсет ленти и заснех всички по-значителни операции, с които се бе занимавала „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“. Всички тия книжа щяха да отворят достатъчно работа на следствието в продължение на няколко месеца.
След като свърших, проникнах в светилището на самия Итън Крузмарк. Освен канапето, барчето, масичката и бюрото с мраморна плоча кабинетът беше съвършено празен. Никакви чекмеджета, рафтове или класьори. Върху бляскавата повърхност на бюрото се отразяваше една бронзова статуетка на Нептун, но нямаше и помен от хартии или писма, дори от писалка със златно капаче.
Надникнах под мраморното писалище. Отгоре не се виждаше, но в края хитроумно бе прикрито малко метално чекмедже. Не беше заключено. Отстрани с едно лостче се отваряше резе и скрити пружини го изхвърляха като при касовите машини. Вътре открих няколко скъпи писалки, снимка на Маргарет Крузмарк в сребърна рамка, кама с четирийсет и пет сантиметрово острие и инкрустирана със злато дръжка от слонова кост, както и няколко писма.
Взех един плик, който, както ми се струваше, вече бях виждал, и извадих картонче с обърнат пентакъл в горния край. Латинският вече не представляваше трудност за мен. Итън Крузмарк също бе канен на черната меса.
42.
Подредих всичко на място и прибрах фотоапарата. Навън валеше. Вдигнах яката на сакото си и претичах през Лексингтън авеню. В гара Гранд Сентрал потърсих телефон, за да се обадя на Епифани. Попитах я за колко време може да се приготви и тя ми отговори, че си е все готова.
— Ти ме подлудяваш, мила, но сега говоря за сериозни неща. Вземи такси. Ела след един час в агенцията. Ще отидем да вечеряме, после ще слушаме лекция.
— Лекция ли?
— Може би проповед.
— Проповед…
— Донеси ми шлифера. Ще го намериш в дрешника, в антрето. Най-важното е да не закъсняваш.
Преди да взема метрото, потърсих ключар и направих дубликат от ключа на Хоуард Нусбаум. Пъхнах оригинала в плика и го пуснах в една пощенска кутия на гарата.
Пристигнах в агенцията в шест и десет и Епифани вече ме чакаше във фотьойла от изкуствена кожа, невероятно изкусителна в прасковения си костюм. А за пипане и целуване беше направо невероятна.
— Липсваше ми — прошепна тя. Пръстите й докоснаха превръзката на лявото ми ухо и преминаха над мястото, където черепът ми беше обръснат.
— О, Хари, какво става, наред ли си?
— Чудесно се чувствам. Вярно, че не съм толкова красив…
Отидохме да вечеряме в „Линди“. Казах на Епифани, че ако някой ни зяпа, другите ще ни помислят за знаменитости, но всъщност никой не ни обърна внимание.
— Оня лейтенант от полицията намери ли те? — попита тя, докато топеше едно раче в пикантния студен сос.
— Без него закуската ми щеше да бъде най-унилото хранене на света. Ти си реагирала невероятно умно, представяйки се за телефонни услуги.
— Та аз съм си умничка.
— Освен това си великолепна артистка. За един ден-два пъти изигра Стърн.
— Аз не съм една жена, а няколко жени, както и ти си няколко мъже в един.
— Това вуду ли е?
— Това е здрав смисъл.
Стана осем, прекосихме парка и подкарахме на север. Новият Храм на Надеждата се помещаваше в бивш киносалон. Над тротоара висеше навес от избелял брезент, изпъстрен с трийсетсантиметрови букви: ЕЛ ЦИФР. Паркирах малко по-далеч и подръка с Епифани се върнахме към ярко осветения вход.
— Какъв е този интерес към Ел Цифр?
— Това е магьосникът от моите сънища.
— Цифр?
— Самият добър доктор Сифер.
— Какво значи това?
— Неговото факирство е само една от ролите, в които се явява. Той е истински хамелеон.
Епифани стисна по-силно ръката ми.
— Моля те, Хари, внимавай.
— Опитвам се.
— Не се шегувай. Ако този човек е такъв, какъвто го описваш, значи е много силен. По-добре стой далече.
— Хайде, да влизаме.
До празната каса картонена фигура на Люк Сайфер в естествен ръст канеше с гостоприемен жест на ръката поклонниците. Преддверието, същинска пагода от гипс със златни орнаменти, си беше останало непокътнато откак заведението е било кино, с единствената разлика, че в бившия бюфет бяха подредени всякакви езотерични брошури.