— Ти какво, приказки ли ми разказваш?
Крузмарк се облегна на стълбата и постави крак върху долната стъпенка.
— Дали ще повярвате или не си е ваша работа. Но това е самата истина. Джони беше навлязъл много повече отколкото аз някога съм се осмелявал да помисля дори. Правеше неща, от които всеки нормален човек би полудял. Винаги искаше много. Искаше всичко. Затова сключи договор със Сатаната.
— Какъв договор?
— Обичайното съглашение. Продаде си душата за слава.
— Глупости!
— Това е самата истина. Не зная всички подробности за договарянето.
Високомерният поглед на Крузмарк изразяваше сега презрение и нетърпение.
— Джони отиде сам в полунощ в гробището при църквата „Света Троица“ за призоваването. Не бива да се отнасяте толкова несериозно към тези неща, Анджел. Това са сили, върху които не може да имате никакъв контрол.
— Добре, да кажем, че съм повярвал. Фейвърит е сключил договор с дявола.
— Но Джони беше горделив. Това беше най-големият му недостатък. Реши, че може да изиграе Господаря на мрака.
— Как така?
— Първо трябва да уточня, че аз не съм от най-просветените, а само обикновен поклонник. Присъствах на ритуала като свидетел, но не съм в състояние да дам пояснения за магическия характер на призоваването нито за онова, което стана в седмицата преди него.
— Давай фактите.
Трябваше да изчакаме преминаването на един експрес север — юг, преди Крузмарк да продължи.
— С помощта на сатаната Джони се прочу за рекордно кратък срок. Успяваше абсолютно във всичко. Вестниците почти веднага започнаха да пишат за него на първа страница, за две години натрупа толкова пари, колкото има във Форт Нокс. Изглежда това му замая главата. Взе да си въобразява, че мощта идва от самия него, а не от господаря на мрака. Хвалеше се, че измислил как да се отклони от задълженията в договора.
— Успя ли наистина?
— Опита се. Беше събрал добра библиотека. Сдобил се с ръкописа на не знам какъв алхимик от ренесанса с описание на някакъв особено загадъчен ритуал. За трансмутация на душите. Джони мислеше, че е в състояние да смени самоличността си с някой друг. Да обсеби онова, което е онзи.
— Нататък?
— Трябваше му жертва. Някой на неговите години, от същата зодия. Намери един млад войник, който се връщаше от Северна Африка. Един от първите ранени. Току-що уволнен по лекарско предписание, мотаеше се по улиците сред празничната тълпа в навечерието на Новата година. Джони го срещнал на Таймс скуеър, вкарал го в една кръчма, където му сипал нещо в питието, и така го доведе в Уолдърф — там живееше, там се състоя и церемонията.
— Каква церемония?
— Ритуалът за обсебването на душата. Мег му асистираше, аз бях свидетел. Всичко стана в една празна стая, специално подготвена от Джони за церемонията. На камериерките разправяше, че там репетирал сценичните си номера. Прозорците бяха затъмнени с тежки велурени пердета. Сложихме войника по гръб върху една гумена постелка, завързахме го здраво. Джони очерта с нажежено желязо обърнат пентакъл на гърдите му. Мег извади от ножницата една неупотребявана кама. Джони я благослови на еврейски и на гръцки. Никога не бях чувал този благослов, думица не разбрах от него. После пъхна острието в жертвения огън върху олтара и резна надълбоко гърдите на войника. Топеше острието в кръвта на момчето и очерта на пода кръг около тялото. След това пак имаше псалми и заклинания, от които нищо не разбирах. Много ясно си спомням само миризмите и сенките. Мег хвърляше някакви прахове в огъня и пламъците ставаха зелени, сини, лилави, розови. Всичко беше като насън.
— Гледал съм такива неща на концерт. Какво стана с войника?
— Джони изяде сърцето му. Изтръгна го толкова бързо, че още биеше, докато го ядеше. С това церемонията свърши. Може би наистина бе успял да обсеби душата на войника, но за мен си остана същият.
— Защо му е било да убива войника?
— Имаше намерение да изчезне при първия удобен случай и след това да се появи със самоличността на войника. От известно време криеше пари на разни места. Имаше вероятност всевишният Сатана да не се усети. И все пак не можа всичко да предвиди. Пратиха го отвъд океана, преди да успее да завърши подмяната, и чучелото, което се върна оттам, не помнеше дори собственото си име — какво остава за еврейските заклинания…
— И тогава дъщеря ти пое нещата в свои ръце?
— Да. Цяла година беше изтекла. Мег настояваше на всяка цена да му помогнем. Аз дадох пари, за да подкупим лекаря, и двамата пуснахме Джони вечерта на Нова година на Таймс скуеър. Такова беше желанието на Мег. Отново от същата начална точка, от последното място, за което войникът можеше да си спомни, преди Джони да го упои.