Доктор Фаулър изглежда изобщо не бе забелязал куфарчето ми върху кухненската маса. С едната си ръка държеше вратата на хладилника отворена и главата му бе напъхана вътре. Гледах го, облегнат до сводестата врата на трапезарията.
— Време за дозичката, а, докторе?
Той се завъртя към мен, стиснал с две ръце бутилка мляко пред гърдите си.
— Как влязохте тук?
— Като Дядо Коледа, през комина. Седнете да си пийнете млекцето. Хем ще си поговорим.
— Вие не работите за Националния здравен институт. Кой сте вие?
— Името ми е Анджел. Частен детектив съм, от Ню Йорк.
Дръпнах един стол от масата и той се отпусна тежко, все още стискайки бутилката мляко пред гърди, сякаш това бе последното нещо, което му оставаше на този свят.
— Нелегалното проникване в частно жилище е тежко закононарушение — осведоми ме той. — Нали знаете, че ще ви отнемат разрешителното, ако се обадя в полицията.
Яхнах един стол точно срещу него и скръстих ръце върху облегалката.
— И двамата сме наясно, че няма да се обадите. Голяма веселба ще настане, когато пазителите на реда открият пушалнята за опиум в хладилника.
— Аз съм медицинско лице. Имам пълното право да държа в дома си лекарствени препарати.
— Хайде, хайде, докторе, казанчето ви още дими горе в банята. Откога се друсате?
— Аз не съм… токсикоман! Няма да позволя да ми говорите така. Имам тежък ревматичен артрит. Понякога, когато болките станат нетърпими, използвам слаб аналгетичен наркотик. Съветвам ви да си тръгнете веднага, защото наистина ще повикам полицията.
— Искате ли аз да набера номера? О, те ще погледнат много съчувствено на резултатите от теста, на който ще ви подложат.
Доктор Фаулър потъна в гънките на своя прекалено широк костюм. Имах чувството, че се разтапя пред очите ми.
— Какво искате от мен? — попита той най-сетне, като остави бутилката с мляко на масата и стисна главата си с ръце.
— Същото, каквото и в клиниката. Да науча нещо за Джонатан Лийблинг.
— Казах ви всичко, което знам.
— Стига комедии, докторе. Лийблинг никога не е бил местен във военна болница. Просто си направих труда да позвъня в Олбани. Не беше никак хитро да ми пробутвате скалъпената си история. — Извадих една цигара от пакета, но не я запалих. — Втората ви грешка е било да използвате химикалка, когато сте вписвали фалшивото преместване върху картона на Лийблинг. През четирийсет и пета химикалките бяха рядкост.
Доктор Фаулър простена и зарови глава в ръцете си върху мушамата.
— Знаех си, че всичко ще отиде по дяволите в мига, когато се яви някой да го потърси. Петнайсет години никой не се сети за него. Никой!
— Това е славата — казах аз, поднасяйки пламъчето на старата си бензинова запалка към цигарата. — И къде е той сега?
— Не зная — Доктор Фаулър се изправи с цената на неимоверно усилие, както пролича. — Не съм го виждал, откак бе на лечение при мен по време на войната.
— Но той все трябва да е някъде, докторе.
— Нямам никаква представа къде може да е, след като напусна клиниката. Една нощ, преди много години вече, дойдоха и го отведоха. Качи се в някаква кола и замина. Оттогава не съм го виждал.
— Качил се е в кола, казвате. Аз мислех, че е бил напълно неподвижен.
Докторът премига и си разтърка очите.
— Когато постъпи при нас, се намираше в кома. Но за месец го изправихме на крака. Всеки следобед играехме пинг-понг.
— Значи, когато е тръгнал, е бил нормален?
— Нормален? Грозна дума. Абсолютно нищо незначеща. — Доктор Фаулър забарабани нервно със сгърчени пръсти по протритата мушама. На лявата си ръка носеше златен пръстен с гравирана петолъчка. — За да разберете какво имам предвид, ще ви кажа, че Лийблинг не беше като другите хора. Вярно, той възвърна разсъдъка си, започна отново да говори и да вижда, крайниците му се раздвижиха, но остана засегнат от тежка амнезия.
— Значи е бил забравил всичко?
— Напълно. Не знаеше нито кой е, нито откъде идва. Собственото му име не му говореше нищо. Беше убеден, че е някой друг и че накрая ще си спомни за истинската самоличност. Както ви казах, взеха го приятели. Но аз просто им повярвах, че са такива. Джонатан Лийблинг не ги позна. За него те бяха непознати хора.
— Поговорете ми малко за приятелите. Какви хора бяха? Как се казваха?
Докторът затвори очи и опря треперещи пръсти на слепоочията си.
— Толкова отдавна беше. Минаха много години оттогава. Аз самият се постарах да забравя.
— Не, докторе, не ми пробутвайте номера с амнезията.