Върнах се в нишата и претърсих кожения сак, който той бе изпуснал на земята в основата на стълбата. Най-отгоре заплашително ми се озъби картонената лъвска маска. Отдолу беше наметалото, свито на топка, а на дъното намерих пластмасово джобно фенерче. Друго нямаше. Върнах се в тунела и светнах с фенерчето. Крузмарк лежеше като куп мръсно бельо с ужаса от последните си мигове, запечатан върху лицето.
Избърсах дръжките на сака, за да изтрия отпечатъците, и го хвърлих до трупа. Маската се изтърколи върху пепеляка между релсите. Потърсих с фенерчето и открих револвера върху бордюра до стената, на няколко крачки назад. Вдигнах го и го прибрах в джоба, после разгледах лайката, дали не е пострадала. Обективът бе покрит с паяжина от тънки като косми пукнатини.
Проверих и джобовете си. Всичко си беше на мястото, с изключение на талисмана, който ми даде Епифани. Явно бе изпаднал по време на битката. Огледах набързо наоколо с фенерчето, но не го намерих. Имах по-важни работи. Забързах напред по бордюра, оставяйки зад гърба си милиардера, който следващият влак щеше да превърне в купчина кайма. Тази нощ плъховете ще пируват.
Излязох от метрото на Двайсет и трета улица и взех такси от ъгъла на Саут Парк авеню. Казах на шофьора адреса на Маргарет Крузмарк и след десет минути той ме остави пред Карнеги хол.
Качих се на асансьора до десетия, без да ме е грижа дали обслужващият ще ме познае. Нямах време за дреболии. Полицията бе запечатала апартамента. През ключалката бе залепена хартиена лента. Откъснах я, потърсих подходящия шперц и влязох, триейки дръжката с ръкав.
Запалих фенерчето на покойния татко на покойната наемателка и зашарих из гарсониерата. Ниската масичка, върху която намерих трупа, липсваше, както и канапето и персийският килим. Точните им контури бяха очертани на пода с хартиени лепенки. Със стърчащите ръце и крака скицата напомняше нелепа карикатура на човек, облечен в бъчва.
Холът не ме интересуваше и аз тръгнах по коридора към стаята на вещицата. Всички чекмеджета на бюрото, както и класьорите бяха запечатани от полицията. Осветих с фенерчето повърхността на писалището. Бележникът и книжата ги нямаше, но редичката с книги си стоеше непокътната. От единия край ги подпираше алабастровата канопа и проблясваше като мраморна статуя на лунна светлина.
Повдигнах я с треперещи ръце. Безуспешно се опитах с нокти да отлепя капака с триглавата змия. Нямах търпение и ударих вазата в пода. Тя се пръсна на парчета.
Сред отломките проблесна къс метал. Взех фенерчето от бюрото. Видях верижка и окачени на нея армейски плочки. Повдигнах ги и насочих лъча на фенерчето. Треперех неудържимо. Прокарах ледените си пръсти по релефния надпис. Първо беше номерът, после кръвната група и накрая името: АНДЖЕЛ, ХАРОЛД Р.
47.
Плочките прозвънваха в джоба ми, докато се спусках надолу. Стоях, без да откъсвам очи от обувките на обслужващия, и през цялото време галех с пръсти буквите като слепец, разчитащ надпис на брайлова азбука. Чувствах краката си съвсем омекнали, но съзнанието ми препускаше бясно, опитвайки се да свърже всичко в едно. Не, в крайна сметка нещата не пасваха. Това беше номер, с тези плочки в погребалната урна се мъчеха да ме въвлекат в някаква инсценировка. Бащата и дъщерята Крузмарк със сигурност бяха съучастници. Сайфер дърпаше конците. Но с каква цел? Какъв беше смисълът на цялата комбина?
Вън на улицата студеният нощен въздух ме изтръгна от унеса. Хвърлих фенерчето на Крузмарк в първата боклукчийска кофа и спрях едно минаващо такси. Най-напред трябваше да унищожа всички улики, останали в бюрото ми.
От отдушниците на метрото излизаха облаци пара като в последното действие на „Фауст“. Джони Фейвърит продал душата си на Мефистофел, после се опитал да се измъкне, жертвайки един войник, носещ моето име. Пред очите ми изникна ехидната усмивка на Люк Сайфер. Какво целеше с тази игричка? Спомнях си съвсем ясно вечерта преди новата четирийсет и трета година, сякаш беше вчера. Не бях близнал капчица сред цяло море от пияни хора и военните ми плочки си стояха на сигурно място в портфейла. После тъкмо портфейла ми откраднаха. И ето сега, шестнайсет години по-късно ги намирам в апартамента на една заклана жена. Какво означаваше всичко това?
С хилядите си светлини Таймс скуеър ми заприлича на неоново чистилище. Опипвах фалшивия си нос и се мъчех да възстановя миналото. Почти всичко бе заличено, отнесено от онзи френски снаряд край Оран. Оставаха само несвързани късове. От време на време някоя миризма ги изкарваше от небитието. Мамка им, аз зная кой съм бил. Зная и сега кой съм.