Когато таксито спря, видях, че в агенцията свети. На апарата бе изписана цифрата седемдесет и пет цента. Подадох един долар на шофьора и му казах да запази рестото.
Само да не е станало много късно, си казвах, докато се качвах по аварийното стълбище, за да не ме издаде шумът от асансьора. В антрето и чакалнята не светеше, матовото стъкло на входната врата бе озарено от лампата в кабинета. Извадих револвера и се вмъкнах вътре. Пред широко разтворената врата на кабинета върху изтъркания килим бе очертан светлинен четириъгълник. Изчаках малко, но не долових никакъв шум.
Всичко беше с главата надолу. Бюрото ми бе изтърбушено, съдържанието на чекмеджетата — изсипано направо на линолеума. Зеленият метален шкаф лежеше съборен настрани и пожълтелите като есенни листа снимките на деца, изчезнали от домовете си, се бяха разпилели в един ъгъл. Докато изправях въртящия се стол, видях, че и касата е отворена.
После стана тъмно. Не в кабинета, в главата ми. Някой ме цапардоса с нещо, с бейзболна бата, както ми се стори. Чух сухия пукот от удара върху черепа ми в мига, когато пред очите ми се спусна перде.
Свестих се от струя студена вода, изливана върху лицето ми. Седнах на пода, мигайки и плюейки. В черепа ми сякаш дълбаеха с бургия. Над мен стоеше Люк Сайфер. Беше в смокинг, в едната ръка държеше картонена чаша с вода, която изливаше върху главата ми, в другата — моя смит енд уесън.
— Намерихте ли каквото ви трябваше? — попитах аз.
— Да, благодаря — усмихна се той. Смачка с ръка празната картонена чаша и я запрати на пода сред разпилените хартии. — Когато човек упражнява професия като вашата, не би трябвало да държи в тенекиена кутия тайни като тази — той извади от джоба си хороскопа, който ми бе направила Маргарет Крузмарк. — Сигурен съм, че полицаите особено ще се зарадват, ако попадне в ръцете им.
— Не, вие няма да успеете да се измъкнете току-така.
— Та това вече е свършен факт, господин Анджел.
— Защо се върнахте обратно? Нали хороскопът вече е във вас?
— Аз не съм си тръгвал. Просто ви изчаках в другата стая. Вие минахте точно през мен.
— Капан, значи.
— Да, безпогрешен при това. Хвърлихте се в него с главата напред. — Сайфер прибра хороскопа в джоба си. — Съжалявам, че ви причиних болка, но се нуждая от някои ваши неща.
— От кои?
— Например от револвера ви. Имам намерение да си послужа с него.
Той бръкна в джоба си и извади отвътре верижката с армейските опознавателни плочки, които раздрънка под носа ми.
— Също и от това.
— Хитро е било да ги подхвърлите в апартамента на Маргарет Крузмарк — казах аз. — Как накарахте баща й да ви стане съучастник?
Усмивката на Сайфер се разля още по-нашироко.
— Между другото, как е господин Крузмарк?
— Умря.
— Жалко.
— Не изглеждате особено опечален.
— Смъртта на един поклонник винаги е скръбно събитие.
Сайфер си играеше с армейските плочки, навиваше верижката на източените си пръсти. Златният пръстен на доктор Фаулър проблясваше на добре гледаната му длан.
— Стига вече с тия глупости! Това, че името ви е двусмислено, не означава, че вие сте дяволът.
— Може би предпочитате да съм с опашка и с раздвоени копита?
— Едва тази вечер си дадох сметка. Вие през цялото време сте ми се подигравали. Обед във „Воазен“! Трябваше веднага да се сетя, щом научих, че 666 е числото на звяра в Апокалипсиса. Мозъкът ми вече не е толкова пъргав, колкото преди.
— Разочаровате ме, господин Анджел. Мислех си, че без всякакво затруднение ще „разцифровате“ името ми.
Той се засмя на безвкусната си шега.
— Вярно, страхотен номер е да стоварите на моя гръб вашите убийства, но в комбината има една пукнатина.
— И коя е тя?
— Хърман Уайнсеп. Няма полицай, който да повярва, че ме е наел клиент, имащ се за Луцифер — трябва да си съвсем превъртял, за да се хванеш на такова нещо. Но Уайнсеп ще потвърди думите ми.
Сайфер прекара верижката с плочките около врата си и ми се усмихна.
— Юридическият съветник Уайнсеп е загинал вчера при корабокрушение близо до Саг Харбър. Жалко за него. Тялото му още не е намерено.
— Вие май наистина нищо не пропускате?
— Опитвам се да постигна съвършенство. А сега ще ви помоля да ме извините, господин Анджел. Въпреки че разговорът е извънредно забавен, принуден съм да ви напусна. Имам твърде много работа. Съветвам ви да не правите опити да ме задържате. Ако си подадете носа от този кабинет, докато съм още в сградата, ще се наложи да ви убия.
Той се спря за миг на вратата като актьор, преди да излезе на сцената.