— Въпреки голямото ми желание да си прибера гаранционния залог, ще бъде прискърбно да загинете от собствения си револвер.
— Абе, я иди да си го завреш!
— Безполезно е да бъдете груб, мили мой Джони — с усмивка каза Сайфер. — Заврян ви е на вас.
Той излезе и затвори внимателно вратата след себе си. Аз припълзях на четири крака през бъркотията на пода до отворената каса. На най-долната полица, в една празна кутия от пури държах пистолет. С разтуптяно сърце вдигнах папките, натрупани отгоре за маскировка, и въздъхнах облекчено. Там си беше, на мястото. Отворих кутията и извадих колта. „45 Командер“. Едрият калибър стоеше пред очите ми като материализиран сън.
Пуснах резервния пълнител в джоба си и претичах на пръсти до входната врата. Залепих ухо на стъклото и щом чух, че вратата на асансьора се затваря, хукнах към аварийното стълбище.
Прескачах по четири стъпала надолу, уловен за парапета, едва не си строших главата, но изпреварих асансьора. Вече съвсем без дъх открехнах с крак вратата на аварийното стълбище и подпрях цевта на рамката. Сърцето ми тупкаше оглушително в тъпанчетата.
Много се надявах, когато вратата на асансьора се отвори, Сайфер да се покаже с моя смит енд уесън в ръка. Така щях да стрелям при самоотбрана. Щеше да се разбере кое е по-силно: неговата магия или колтът. Представих си как едрокалибрените куршуми се забиват в гърдите му и кръвта руква по дантеленото жабо на вечерната му риза. Да си се прави на дявол пред разни откачени вуду пианисти и презрели астроложки, не и пред мен. Аз няма да му бъда канарче.
Стъклото на вратата се освети и асансьорът спря. Затаих дъх и обхванах здраво с пръст спусъка. Край на сатанинските игрички на Люк Сайфер. Червената метална врата се отвори автоматично. Кабината беше празна.
Не повярвах на очите си и с подгъващи се колене пристъпих напред като сомнамбул. Нямаше начин да не е вътре. Невъзможно. Нали бях гледал как лампичките за етажите точно над вратата светваха една след друга, докато кабината слизаше, без да спира никъде. Нима се е измъкнал от асансьора в движение?
Влязох и натиснах копчето за последния етаж. Щом кабината потегли, аз се покачих на бакърения цокъл, с по един крак на всяка стена, и повдигнах аварийния изход на тавана.
Подадох глава през отвора и огледах кабината отгоре. Сайфер го нямаше. Не можеше да се скрие зад смазаните въжета и въртящите се макари.
Спрях кабината на третия и се качих по аварийното стълбище на покрива. Проверих зад комините, надникнах в отворите на отдушниците. И на покрива го нямаше. Надвесих се през перваза и огледах първо Седмо авеню, после се преместих на ъгъла и хвърлих едно око и към Четирийсет и втора улица. Тротоарите пустееха в неделната нощ. Само тук-там висяха проститутки от двата пола. Ни помен от изискания силует на Люк Сайфер.
Вече съвсем объркан, направих опит да се опра на логиката. Щом го няма нито на улицата, нито на покрива, а не излезе и от асансьора, значи е в сградата. Това е единственото възможно обяснение. Крие се някъде. Другояче не може да бъде.
Половин час обикалях отгоре до долу цялата сграда. Надникнах във всички тоалетни, във всички килери. Взех си връзката с шперцове и отворих всичките заключени кабинети, всичките чакални. Нямаше никой.
Съвсем объркан, се върнах в моя кабинет. Пълно безумие! Никой не може да се изпари във въздуха. Това беше някакъв фокус. Гледах, без да виждам, неспирния поток от светлинни новини: … СИЛНИ ОТЛАГАНИЯ НА СТРОНЦИЙ 90 НАД СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ… ИНДИЯ ИЗРАЗЯВА ТРЕВОГА, ЗА СЪДБАТА НА ДАЛАЙ ЛАМА… Когато ми хрумна да позвъня на Епифани, беше вече късно. Отново бях изигран от царя на мистификаторите.
48.
Неспирният звън на телефона ми звучеше като погребална камбана. Останах дълго време седнал сред разпилените хартии, обърнатите мебели и захвърлените на пода чекмеджета в моя кабинет. Гърлото ми бе пресъхнало, в устата си усещах вкус на пепел. Вече нямах никаква надежда. Бях пристъпил прага на преизподнята.
По някое време станах, излязох и се смъкнах със залитане по стълбите. Постоях малко на „Световния кръстопът“, чудейки се накъде да поема. Беше все едно от тук нататък. Тичах твърде дълго и твърде надалеч. Свърши се с моето тичане.
Видях едно такси и му махнах.
— Закъде?
Насмешливият глас на шофьора ме измъкна от злокобния безмълвен унес.
— „Челси“, на Двайсет и трета улица.
— Между Седмо и Осмо авеню?
— Точно така.
Той подкара по Седмо авеню на юг. Сгушен в ъгъла, гледах как пред мен се изнизва един мъртъв свят. Някъде в далечината пожарникарски коли виеха като развилнели се демони. Минахме пред гара „Пенсилвания“ с нейните монументални колони, мрачни и сивеещи под студената електрическа светлина. Шофьорът мълчеше. Аз си затананиках тихичко една песен, която Джони Фейвърит превърна в хит по време на войната. Един от големите ми успехи.