— Как изглеждаше Едуард Кели?
— Млад беше, сигурно трийсет и пет годишен. Сега трябва да е на петдесет.
— Докторе, губите ми времето.
— Само три пъти съм го виждал.
— Докторе!
Протегнах ръка и с палеца и показалеца си стиснах възела на вратовръзката му. Хлабава хватка, но не срещнах никаква трудност да го придърпам към себе си, все едно празна черупка.
— Спестете си неприятностите. Не ме карайте да бъда груб с вас, за да ви принудя да говорите.
— Казах ви всичко каквото зная.
— Защо прикривате Кели?
— Не го прикривам. Аз на практика не го познавах. Аз…
— Ако не бяхте такъв парцал, да съм ви сменил физиономията. — Той опита да се дръпне назад, но аз стиснах малко по-силно възела на вратовръзката. — А и защо да се хабя, като има по-лесен начин. — В зачервените очи на доктора се прокрадна страх. — Мравки ви полазиха по гърба, нали? Нямате търпение час по-скоро да си тръгна, за да се надрусате с оная гадост в хладилника, така ли е, докторе?
— Всеки се нуждае от нещо, за да забрави — промърмори той.
— Аз не искам да забравяте. Искам да си спомните. — Стиснах го за ръката и го изведох от кухнята. — Затова сега ще се качим до вашата стая, вие ще си полегнете, за да поразмислите, докато аз отида да хапна нещо.
— Какво искате да знаете? Кели имаше черна коса и мустачки като на Кларк Гейбъл.
— Не е достатъчно, докторе. — Помъкнах го нагоре по стълбата, теглейки ревера на вълненото му сако. — Два часа въздържание ще ви поосвежат паметта.
— Ходеше винаги в скъпи дрехи — с плачлив глас занарежда доктор Фаулър. — Много строги костюми. Нищо открояващо се.
Засилих го през тясната врата на стаичката му и той се просна на кревата.
— Помислете си, докторе.
— Имаше хубави зъби. Очарователна усмивка. Моля ви, не си тръгвайте!
Затворих вратата след себе си и завъртях дългия ключ в ключалката. Беше от ония, с които баба държи съкровищата си на скришно. Пуснах го в джоба си и слязох, подсвирквайки си.
6.
Минаваше полунощ, когато се върнах при доктор Фаулър. Къщата беше тъмна, светеше само в неговата стая. Явно е имал затруднения със заспиването тази нощ. Но това не обременяваше съвестта ми. Хапнах вкусна скара, после се наврях в едно кино и изгледах половината прожекция. Безпощаден занаят е моят.
Влязох през главния вход и пресякох тъмното антре, за да стигна до кухнята. Хладилникът мъркаше в мрака. Грабнах ампула морфин за примамка и тръгнах нагоре по стълбата, светейки си с джобното фенерче. Стаята, разбира се, беше заключена.
— Ето ме, докторе — извиках аз, докато търсех ключа в джоба си! — Нося ви дозичката.
Най-сетне намерих ключа и отворих вратата. Докторът дума не промълви. Лежеше си на леглото, потънал във възглавниците, още облечен с вълнения костюм. В лявата ръка стискаше на гърдите си рамка със снимката на някаква жена. В дясната държеше револвера. Куршумът бе влязъл през дясното око. Гъста кръв бе избила в краищата на отвора като рубинени сълзи. Ударната вълна бе изкарала другото око наполовина от орбитата и то сякаш се взираше в мен със стъкления поглед на тропическите риби.
Докоснах опакото на дланта му. Беше студена като къс месо, окачено на ченгела. Преди да пипна каквото и да е друго, отворих куфарчето на пода и извадих чифт гумени ръкавици от джобчето на капака.
Нещо не се връзваше. Странно ми се струваше някой да си пусне куршум в окото, но пък от друга страна, докторът като специалист очевидно е бил по-наясно по въпроса. Опитах се да си го представя, стиснал насочения надолу револвер, докато той самият отмята глава назад, все едно си слага капки в очите. Не, нещо не беше точно.
Вдигнах от нощното шкафче подвързаната в кожа библия. До леглото изпадна кутия с патрони. Това беше фалшива книга, куха отвътре… а аз се оказах пълен глупак, за да не открия по-рано патроните. Вдигнах ги, събрах и онези, които се бяха изтърколили под леглото, и ги напъхах обратно във фалшивата библия.
Обиколих цялата стая и изтрих с носната си кърпа всичко, до което се бях докосвал, докато претърсвах стаята. Полицията от Паукипси едва ли щеше да бъде особено очарована от факта, че частен детектив, пришелец, е подложил на тормоз един от видните граждани — до такава степен, че го е принудил да се самоубие. Казах си, че ако е самоубийство, те няма да седнат да търсят отпечатъци и продължих да трия.
Изтрих и дръжката на вратата, и ключа и затворих, без да заключвам. Долу обърнах пепелника в джоба на сакото си, занесох го в кухнята, измих го и го сложих до отцеждащите се чинии. Върнах морфина и бутилката мляко в хладилника, после внимателно минах с кърпата навсякъде из кухнята. Слязох в мазето и изтрих дръжката на вратата и цялата брава. За външния капак не можах нищо да направя, освен да поставя резето на мястото му и да натикам винта обратно в изкъртеното гнездо. Някое малко по-любопитно ченге нямаше начин да не го забележи начаса.