По обратния път за Ню Йорк имах достатъчно време да обмисля всичко в колата. Това, че бях подтикнал един стар човек към самоубийство не ми даваше мира. Изпитвах известни угризения и ми беше тъпо. Каква грешка, да го заключвам в една стая с револвер. Още повече, че докторът имаше какво да разкаже.
Опитвах се да запечатам образа в съзнанието си, като снимка: проснатият на леглото доктор Фаулър със зееща дупка на мястото на окото, пръснатият по одеялото мозък. На нощното шкафче запалена лампа, до нея библия. В библията — куршуми за револвер. В изстиналата Сгърчена ръка на лекаря — рамка с портрет, която преди това бях видял върху скрина. Показалецът на другата ръка — върху спусъка.
Колкото и да превъртах сцената в главата си, някакво парче от мозайката липсваше. Кое точно? Къде му беше мястото? Можех да се опра единствено на инстинкта си. Някакво натрапчиво подозрение ме преследваше и не можех, и не можех да се отърва от него. Вероятно за да избягна въпроса за собствената си вина, смътно усещах, че това не е самоубийство. Не, според мен някой беше препарирал доктор Фаулър.
7.
В понеделник сутринта времето беше слънчево и студено. Оставих колата в гаража до хиподрума и отидох пеш до бюрото. По пътя си купих вчерашен „Паукипси Нюйоркър“ от една будка до Таймс Тауър, където продават провинциални вестници. Прелистих го вървейки, но вътре нямаше нищо за смъртта на доктор Фаулър. Минаваше десет, когато отключих вратата на агенцията. Веднага позвъних в кантората на Хърман Уайнсеп на Уолстрийт и попаднах на префърцунената секретарка, която ме свърза с шефа си.
— Какво мога да направя днес за вас, господин Анджел? — попита юридическият съветник със смазан като гресирана панта глас.
— Опитах се да се свържа с вас през уикенда, но прислужницата ми каза, че сте били за два дена в Саг Харбър.
— Да, така е. Ходя там да си почивам. Във вилата нямам телефон. Нещо важно ли се е случило?
— Трябва да съобщя някои неща на господин Сайфер, но не можах да открия името му в указателя.
— Тъкмо навреме се обаждате. Господин Сайфер в момента е при мен и сега ще ви го дам.
Чух приглушен шепот през поставена на микрофона длан, после в ухото ми прозвуча аристократичният тембър на Сайфер.
— Много мило, че се обаждате, скъпи господине. Нямам търпение час по-скоро да разбера какво сте научили.
Разказах му почти всичко, до което се бях добрал в Паукипси, спестявайки смъртта на доктор Фаулър. Когато свърших, известно време в слушалката се чуваше само шумно дишане. Най-сетне Сайфер изръмжа през зъби:
— Невероятно!
— Възможностите са две — заявих аз. — Не е изключено Кели и момата да са искали да се отърват от Фейвърит и да са го разкарали нанякъде с колата. В такъв случай от него отдавна няма и помен. Възможно е да са действали и по поръчка за някой друг, със същия резултат. Или пък самият Фейвърит е изиграл амнезията си и е подготвил цялата работа. Каквото и да е станало, той напълно се е разтворил в природата.
— Искам да го намерите — каза Сайфер. — Времето и цената нямат значение. Искам да зная какво е станало с него.
— Давате ли си сметка с какво ме товарите, господин Сайфер? Петнайсет години, това е цяла вечност. С моите възможности едва ли ще успея да стигна много надалеч. Във ваш интерес е да се обърнете по-скоро към службата за изчезнали лица.
— Никаква полиция. Въпросът е личен. Не желая да се разчува каквото и да било, нямам никаква вяра на бъбриви служители — гласът на Сайфер изразяваше височайше презрение.
— Подсказвам ви тази възможност само защото те разполагат с необходимите хора. Фейвърит може да се намира в Съединените щати, но може и да е, в която и да е точка на света. Аз работя сам. Не може да се очакват от мен същите резултати като от организация, разполагаща и с международна мрежа за информация.
Гласът на Сайфер зазвуча ехидно:
— Хайде да се разберем, господин Анджел: или имате интерес към тази работа, или не. Няма да ми е трудно да намеря друг.
— Разбира се, че задачата ме интересува, господин Сайфер. Само си помислих, че ще е честно спрямо моя клиент, тоест спрямо вас, да изясня трудностите.
Как се изхитряше Сайфер да ми внуши усещането, че съм едва ли не малко момченце?
— Разбирам ви. Оценявам вашата честност и си давам сметка за трудността на задачата. Желанието ми е да се заемете незабавно с нея. Изцяло на вас оставям да решите какви средства ще използвате. Най-важното за мен е пълната дискретност.