В квартирата имаше мъж, който свиреше Бах, малко повече и малко по-високо, отколкото трябва, но пък го правеше от сърце.
Там живееше и самотен старец с деликатно лице и порочно съзнание. Имаше и двама млади педерасти, които се мислеха за актьори.
Много скоро ми писна от всичко това. Купих си раница и тръгнах да обикалям Девъншир. Писаха за мен във вестниците, разбира се, но не бях новина номер едно. Не бях сензация, нямаше неясно копие от снимката ми в паспорта, на която да изглеждам като продавач на арменски килими, страдащ от зъбобол. Само незабележимо съобщение, че съм в неизвестност; описание: възраст, ръст, тегло, цвят на очите, американец, за когото се смята, че би могъл евентуално да помогне на полицията с ценна информация. Публикувана беше и кратка биографична справка за Едуард Крандол — не повече от три реда. Той не беше важен за тях. Обикновен заможен човек, който взел че умрял. Бяха съобщили, че съм американец, и това решаваше проблема. Акцентът ми беше доста добър за Блумсбъри — изпробвах го. За провинцията щеше да бъде още по-добър.
Настигнаха ме в Чагфърд, близо до границата на графство Дартмуър. Пиех чай, разбира се — пансионер във фермерска къщичка, писател, дошъл от Лондон да си почине малко. Приятни обноски, но не особено приказлив. Любител на котки.
Имаше две дебели котки — черна и бяла — които също като мен много обичаха сметана. Котките и аз заедно си пиехме чая. Беше мрачен следобед — сив като затворнически двор в ден за изпълнение на смъртни присъди. Ниско над жилавия жълт прищип, покрил мочурищата, се стелеха облачета мъгла.
Появиха се двама-полицай Тресидър, местен, макар и с корнуолско име, и човек от Скотланд Ярд. Този беше врагът. Местният полицай просто седеше в един ъгъл и униформата му смърдеше.
Другият беше някъде около петдесетте, добре сложен — те там са все такива — с червендалесто лице — офицер от Гвардията без убийствения безмилостно безразличен глас. Беше спокоен, тих и симпатичен. Остави шапката си в далечния ъгъл на масата и вдигна черната котка.
— Радвам се, че ви заварихме в къщата, сър. Инспектор Найт от Скотланд Ярд. Накарахте ни доста да потичаме, за да заслужим заплатите си.
— Ще пиете ли чай? — попитах. Отидох да дръпна звънеца и се облегнах на стената. — Ще пиете ли чай…с убиец?
Той се засмя. Полицай Тресидър не се засмя. Лицето му не изразяваше нищо, само дето чертите му сякаш бяха изписани от острия вятър над мочурищата.
— С удоволствие — но за онова другото няма да говорим сега, ако нямате нищо против. Все пак да ви поуспокоя малко — никой не е загазил особено сериозно във връзка със случая.
Трябва доста да съм пребледнял. Той скочи към бутилка с уиски, оставена на мраморната полица над камината, сипа малко в чаша — и всичко с бързина, с каквато не бих си и помислил, че може да се движи такъв голям мъж. Поднесе ми чашата пред устата. Отпих голяма глътка.
Една ръка ме опипа — старателна като клюн на колибри и също толкова остра и усърдна.
Захили се.
— Ще си го получите — обещах аз. — Само че просто не го нося, когато пия чай.
Полицаят си изпи чая в ъгъла, а офицерът от Скотланд Ярд — на масата, с черната котка в скута. Йерархията си е йерархия в края на краищата.
Върнах се с него в Лондон още същата вечер.
И нищо не се случи — абсолютно нищо.
Бяха изиграни и го знаеха, но като истински англичани — губеха така, все едно печелеха. Външно ги интересуваше защо съм взел пистолета. Защото тя бе допуснала глупостта да го пипне и това ме бе изплашило. О, да, разбирам. Но щеше да е много по-добре… нали разбирате, Короната… — когато разследването се отлага по молба на полицията, това навежда на мисълта, че нещо не е наред, не мислите ли? Точно така мислех и много се разкайвах.
Това беше на повърхността. А онова, което беше отдолу, го видях зад студените сиви каменни стени на очите му. Идеята им бе хрумнала твърде късно, и то по моя вина. Твърде късно се бяха сетили студените им проницателни умове за възможността мъртвият да е бил толкова пиян и толкова глупав, че да позволи на някого да сложи пистолет в ръката му, да го насочи (където той не вижда), да каже „Бум!“ и да го накара да натисне спусъка с пръст върху неговия отпуснат показалец, после да го остави да падне — без смях.
Видях Милисънт Крандол по време на следствието — жена в черно, която познавах някога, много отдавна. Не разменихме и дума. Повече никога не я видях. Сигурно е била очарователна с вечерна рокля от ефирна черна материя. Сега можеше да носи такива когато си поиска.