— Ще се съгласиш ли, че отсъствието й е признак на вина?
Тя се изплю в тревата и внимателно ме изгледа.
— Не, няма. Може да й се е случило нещо. Може да й се е наложило да се върне в лагера.
— Видя следите. Видя тялото.
Геодезистът посочи с автомата си.
— Хайде просто да отидем в лагера.
Не можех да кажа какво си мисли. Не знаех дали се е обърнала срещу мен или просто е предпазлива. При всяко положение излизането на повърхността й бе вдъхнало дързост, а за мен беше по-добре да бъде несигурна.
Но когато стигнахме до базовия лагер, решителността на геодезиста пак я напусна. Психологът не беше и там. И не само това, но беше взела половината от провизиите ни и повечето оръжия. Или ги беше заровила някъде. Сега поне знаехме със сигурност, че е жива.
Трябва да разберете как се чувствах в онзи момент и как сигурно се чувстваше геодезистът — ние бяхме учени, свикнали да наблюдаваме природните явления или резултатите от човешката дейност. Не бяхме подготвени да се сблъскваме със свръхестественото, както изглеждаше. В необичайни ситуации човек може да намери успокоение дори в някого, когото смята за враг. Ето че сега бяхме на крачка от нещо безпрецедентно, а за по-малко от седмица от началото на мисията бяхме изгубили не само лингвиста на границата, но след това и антрополога, и психолога.
— Добре, предавам се — заяви геодезистът, хвърли автомата и се отпусна на един стол пред палатката на антрополога, докато аз тършувах вътре. — Засега ще ти повярвам. Ще го направя, защото нямам друг избор. Нямам по-добра теория. Какво ще правим?
Не открих никакви следи в палатката на антрополога. Още не можех да се преборя с ужаса от това, което й се бе случило. Да бъдеш принуден да отидеш на сигурна смърт против волята си. Ако бях права, психологът беше убиец — много повече от онова, което на практика беше убило антрополога.
Понеже не отговорих, геодезистът натъртено повтори:
— Та какво ще правим сега, по дяволите?
— Ще анализираме пробите, които взех, и ще проявим снимките — казах аз, като излязох от палатката. — Утре вероятно ще слезем отново в кулата.
Геодезистът се изсмя пресипнало, мъчейки се да намери подходящи думи. За секунда лицето й сякаш се готвеше да се разкъса, може би от напрежението на борбата с остатъците с някакво хипнотично внушение.
— Не. Няма да сляза пак там — заяви тя накрая. — И това е тунел, а не кула.
— Какво предлагаш ти?
Сякаш преминала някаква бариера, думите й станаха по-бързи и решителни:
— Ще се върнем при границата и ще чакаме да ни извадят. Нямаме ресурси да продължим, а ако си права, психологът се спотайва и крои нещо, или най-малкото мисли как да се оправдае. Ако ли не, ако е мъртва или ранена, защото нещо я е нападнало, това е още една причина да се махаме оттук.
Тя беше запалила цигара — една от малкото, които ни бяха дали — и издуха две дълги струйки дим през носа си.
— Не съм готова да се върна — възразих аз. — Не още.
Изобщо не бях готова, въпреки всичко, което се бе случило.
— Ти май наистина предпочиташ това място? — Всъщност това не беше въпрос, а в тона й прозираше нотка на съжаление или отвращение. — Мислиш ли, че това ще продължи още дълго? Нека ти кажа: виждала съм подобри шансове дори при военни маневри, симулиращи негативен изход.
Дори да беше права, очевидно я движеше страхът. Имах нужда от тактика за отлагане.
— Да видим какво сме донесли, после ще решим. Винаги можеш да тръгнеш за границата утре.
Геодезистът дръпна още веднъж от цигарата, докато обмисляше думите ми. Границата все пак беше на пет дни път.
— Права си — огъна се тя за момент.
Не й казах какво си мисля: че може да не се окаже толкова просто. Че е възможно да стигне до границата само по абстрактния начин, по който беше стигнал съпругът ми, оголена от всичко, което я прави уникална. Но не исках да я накарам да се почувства в безизходица.
* * *
Останалата част от следобеда прекарах в изследване на пробите под микроскопа върху импровизираната масичка пред палатката си. Геодезистът проявяваше снимки в своята палатка, служеща едновременно за тъмна стаичка — обезсърчителен процес за всеки, свикнал с цифровата фотография. После, докато снимките съхнеха, отново се зарови в картите и документите, останали в базовия лагер от предишната експедиция.
Моите проби разказваха поредица от загадъчни шеги с ключови фрази, които не разбирах. Клетките на биологичната маса, от която бяха изградени думите на стената, имаха необикновен строеж, но все пак в рамките на приемливото. Или много успешно имитираха определени видове сапротрофни организми. Мислено си отбелязах да взема проба от стената зад думите. Нямах представа колко дълбоко са вкоренени власинките, нито дали имат възли отдолу и тези власинки са само видимите стражи.