Тъканната проба от раковидното същество не се поддаваше на никаква интерпретация; това беше странно, но не ми говореше нищо. Имам предвид, че не открих клетки: само твърда кехлибарена повърхност с въздушни мехурчета. В онзи момент го изтълкувах като замърсена проба или доказателство за бързото разлагане на организма. По-късно — твърде късно, за да мога да я тествам — ми хрумна друга идея: че тъй като съм погълнала спорите на организма, самата аз причинявам реакция в пробата. Не разполагах с медицинското оборудване, необходимо за диагностиката, която би могла да ми разкрие други промени в тялото и ума ми след поглъщането.
Оставаше пробата от епруветката на антрополога. По очевидни причини я бях оставила последна. Накарах геодезиста да отдели една част от нея, да я сложи на предметно стъкло и да запише какво вижда през микроскопа.
— Защо? — попита тя. — Защо искаш аз да го направя?
Поколебах се.
— Хипотетично… би могло да има замърсяване.
Тя ме изгледа сериозно, със стиснати зъби.
— Хипотетично, защо ти да си повече или по-малко замърсена от мен?
Свих рамене.
— Няма конкретна причина. Но аз първа открих думите на стената.
Тя ме погледна, сякаш дрънкам глупости, и дрезгаво се изсмя.
— Затънали сме много повече. Наистина ли мислиш, че тези противогази са нещо повече от лепенка за рани? Предвид какво се случва тук?
Тя грешеше — надявах се да греши — но не я поправих. Хората омаловажават или опростяват информацията по толкова много причини.
Нямаше какво повече да се каже. Тя се върна към своята работа, а аз присвих око през микроскопа над пробата от онова, което бе убило антрополога. Отначало не знаех какво виждам, защото беше твърде неочаквано. Това беше мозъчна тъкан, и то не каква да е. Клетките определено бяха човешки с някои изменения. Помислих си, че пробата е повредена, но не от моето присъствие: бележките на геодезиста описваха съвършено точно това, което виждах и аз, а когато по-късно отново погледна пробата, тя потвърди, че нищо не се е променило.
Продължавах да се взирам през окуляра, да вдигам глава и отново да се взирам, сякаш не виждах добре. После се отпуснах, докато не започнах да виждам само заврънкулки и кръгчета. Наистина ли беше човешка? Или се преструваше на такава? Както вече казах, имаше изменения. И как беше успяла антропологът да вземе пробата? Просто е отишла до онова нещо с лъжичка за сладолед и го е попитала: „Може ли да взема биопсия от мозъка ти?“ Не, пробата трябваше да идва от краищата, от външността. Което означаваше, че не може да е мозъчна тъкан, а следователно, определено не беше човешка. Чувствах се по-объркана отвсякога.
В този момент геодезистът се приближи и хвърли проявените снимки на масичката ми.
— За нищо не стават.
Всяка снимка на думите представляваше хаотично изобилие от светли, разфокусирани цветове. Всяка снимка на нещо друго беше излязла като пълна тъмнина. Няколкото междинни снимки също бяха нефокусирани. Знаех, че причината вероятно е бавното, равномерно дишане на стените, които успоредно с това може би излъчваха някаква топлина или други изкривяващи вълни. Тази мисъл ме подсети, че не съм взела проби от стените. Бях разбрала, че думите са организми. Знаех, че същото важи и за стените, но мозъкът ми продължаваше да ги възприема като инертна част от строителна конструкция. Защо да взимам проби от тях?
— Знам — каза геодезистът, разбрала погрешно ругатните ми. — Някакъв успех с пробите?
— Не, никакъв — отвърнах аз, без да вдигам поглед от снимките. — А с картите и документите?
Тя изсумтя.
— Нищо, по дяволите. Нищичко. Освен че всички изглеждат обсебени от фара — наблюдават фара, ходят до фара, живеят в проклетия фар.
— Значи нямаме нищо.
Тя не ми обърна внимание.
— Какво ще правим сега?
Личеше си с какво нежелание задава този въпрос.
— Ще вечеряме — отвърнах аз. — Ще се разходим малко наоколо, за да се уверим, че психологът не се крие в храстите. Ще помислим какво да правим утре.
— Ще ти кажа какво няма да правим утре. Няма да се връщаме в тунела.
— В кулата.
Тя ме изпепели с поглед.
Нямаше смисъл да споря.
* * *
Привечер, докато хапвахме до огъня, откъм солените блата се донесе познатото стенание. Почти не го забелязах, съсредоточена върху храната си. Беше много вкусна, макар да не знаех защо. Поглъщах я на големи хапки и си сипвах допълнително, а геодезистът ме гледаше смаяно. Общо взето, нямахме какво да си кажем. Да си говорим, значеше да планираме, а никой от моите планове нямаше да й хареса.