Отначало сигурно съм му се струвала загадъчна — с предпазливостта си, с потребността си да бъда сама, дори след като мислеше, че е пробил защитата ми. Или съм била ребус, който се е опитвал да реши, или си е мислил, че щом ме опознае по-добре, ще може да проникне до някакъв друг пласт, до ядро, в което вътре в мен живее друг човек. При един от скандалите ни той призна точно това — опита се да изкара кандидатирането си за експедицията признак на моето отблъскване преди това. После засрамено си взе думите обратно. Аз ясно му заявих, така че да няма заблуди: този човек, когото той се опитваше да опознае по-добре, не съществуваше; аз бях това, което изглеждах отвън. И това нямаше да се промени.
Един ден в началото на връзката ни, докато си лежахме в леглото — нещо, което често правехме по онова време — му разказах за басейна. Той беше очарован, може би дори си помисли, че ще последват и други интересни откровения. Избута настрани елементите, които говореха за самотно детство, и се фокусира изцяло върху басейна.
— Аз щях да пускам лодчици в него.
— А капитан без съмнение щеше да бъде Старият трътльо — отвърнах аз. — И всичко щеше да бъде щастливо и прекрасно.
— Не. Защото ти щеше да ми се сториш много упорита и намусена. Доста намусена.
— А ти щеше да ми се сториш лекомислен и щях да си пожелая костенурките да обърнат лодката ти.
— Аз пък щях да я ремонтирам и да стане още по-хубава, а после щях да разкажа на всички за намусеното момиче, което си говори с жабите.
Никога не си бях говорила с жабите, презирах антропоморфизирането на животните.
— И какво щеше да се промени, ако не се бяхме харесали като деца?
— О, аз все пак щях да те харесам — ухили се той. — Ти щеше да ме заплениш и аз щях да те следвам навсякъде. Без колебание.
Да, тогава си пасвахме, макар и по странен начин. Пасвахме си, защото бяхме толкова различни и се гордеехме от мисълта, че това ни прави силни. Толкова много и толкова дълго се любувахме на тази представа, че тя се превърна във вълна, която се разпени, едва след като оженихме… и с времето ни погуби по потискащо познати начини.
Но когато той се върна от експедицията, всичко това — и хубавото, и лошото — нямаше никакво значение. Не задавах въпроси, не подхващах старите спорове. Онази сутрин, когато се събудих до него след завръщането му, вече знаех, че времето ни заедно изтича.
Направих му закуска в кухнята, докато навън плющеше дъжд и просветваха светкавици. Седнахме на масата, която гледаше навън, към задния двор зад плъзгащите се стъклени врати, и си говорихме за незначителни неща, като похапвахме яйца и бекон. Той се възхити на сивия силует на новата хранилка за птици, която бях сложила, и на водоскока, в който подскачаха дъждовните капки. Попитах го дали се е наспал и как се чувства. Дори му задавах същите въпроси като предната вечер, като например тежък ли е бил пътят на връщане.
— Напротив, много лек — каза той, имитирайки някогашната си вбесяваща усмивка.
— Дълго ли беше?
— Никак даже.
Не можех да разгадая изражението му, но в безучастността му долавях нещо печално, нещо скрито, което искаше да се изрази, а не можеше. Откакто го познавах, съпругът ми никога не бе изглеждал тъжен или меланхоличен, и това малко ме плашеше.
Попита ме как върви научната ми работа и аз му разказах някои неща. По онова време работех за компания, специализирана в създаването на естествени продукти, които разграждат пластмаса и други бионеразградими материали. Беше отегчително. Преди това се бях занимавала с полева работа и се бях възползвала от различни научноизследователски стипендии. Още по-преди бях радикален еколог, участвах в протести и работех в една нестопанска организация, като набирах потенциални дарители по телефона.
— Ами твоята работа? — попитах аз предпазливо, без да съм сигурна колко още заобиколни въпроса мога да задам, готова всеки момент да се отдръпна от мистерията.
— О, нали знаеш — отвърна той, сякаш беше отсъствал само няколко седмици, а аз бях негова колежка, не любовница и съпруга. — Нали знаеш, както винаги. Нищо ново.
Той отпи дълбоко от портокаловия си сок — пи цяла минута с наслада, като че ли не съществуваше нищо друго, освен неговото удоволствие. После небрежно ме попита за други подобрения в къщата.
След закуска седнахме на верандата, загледани в пороя и локвите, които се събираха в билковата ни градинка. Почетохме, после влязохме вътре и се любихме. Беше някак еднообразно чукане като в транс, приятно само защото дъждовното време ни беше обгърнало като в пашкул. Ако до този момент се бях преструвала, повече не можех да се заблуждавам, че мъжът ми наистина стои до мен.