Следваше обяд и телевизия — намерих му повторение на яхтена регата с двучленни екипажи — и още незначителни разговори. Той ме пита за някои от приятелите си, но аз не можех да му отговоря. Не ги бях виждала. Те не бяха мои приятели; аз всъщност си нямах приятели, само наследявах неговите.
Опитахме се да поиграем на някаква игра и се смяхме на глупавите въпроси. После белите петна в паметта му станаха очевидни и спряхме да играем. Възцари се странна тишина. Той прочете вестника и част от любимите си списания, гледа новините. Или се престори, че го прави.
Когато дъждът спря, аз се събудих от кратката си дрямка на дивана и видях, че него го няма. Опитах се да не се паникьосвам. Обиколих къщата и накрая го намерих на алеята пред гаража. Стоеше пред яхтата, която си беше купил преди няколко години и сега пречеше да затворим докрай вратите на гаража. Всъщност беше малка — около двайсет фута, но той я обожаваше.
Приближих се и увих ръка около неговата. На лицето му беше изписано озадачено, някак печално изражение, сякаш си спомняше, че тази лодка е важна за него, но не и защо. Изобщо не ме забеляза, а продължи да гледа яхтата с нарастващо и съсредоточено неразбиране. Чувствах как се опитва да си спомни нещо важно, просто дори и по-късно не осъзнах, че то е засягало и мен. Че там, тогава, е можел да ми каже нещо жизненоважно, стига само да си беше спомнил какво. А ние просто стояхме там и макар да усещах топлината и тежестта му до себе си, и постоянния звук от дишането му, всъщност живеехме поотделно.
След малко не можех повече да понасям мълчанието и натрапчивата, безпътна анонимност на страданието му. Заведох го в къщата. Той не ме спря. Не се противопостави. Не се опита да погледне през рамо към лодката. Мисля, че в този момент взех решението. Само веднъж да беше погледнал назад. Само за миг да се бе съпротивлявал… всичко можеше да бъде различно.
На вечеря, точно когато той приключваше с храната, дойдоха да го вземат с четири-пет немаркирани коли и един бус с камери. Не влязоха грубо или с крясъци, размахали белезници и оръжия. Вместо това се приближиха почтително, би могло дори да се каже плахо: с онази бдителна предпазливост, с която човек посяга към невзривен снаряд. Той тръгна с тях, без да протестира, а аз им позволих да отведат този непознат от дома ми.
Не можех да ги спра, но и не исках. Последните няколко часа, които бях прекарала до него, бяха изпълнени с нарастваща паника. Все повече се убеждавах, че каквото и да му се е случило в Зона X, то го бе превърнало в черупка на някогашния му аз, в автомат, който прави всичко механично. Човек, когото не познавах. Всяко негово нетипично действие или дума ме отдалечаваше все повече от спомена за някогашния ми съпруг, а въпреки всичко, което се бе случило, за мен беше важно да запазя представата си за него. Затова и се обадих на властите: не знаех какво да правя с него, не можех да съществувам повече с промененото му състояние. Откровено казано, когато го видях да си тръгва, изпитвах най-вече облекчение, не вина и предателство. Какво друго можех да сторя?
Както вече казах, посещавах го в института чак до края. Дори на записаните под хипноза интервюта не казваше нищо ново, освен ако са го скрили от мен. Най-силно помня неизменната тъга в думите му. „Ходя цяла вечност от границата до базовия лагер. Отнема много време, а знам, че на връщане ще бъде още по-дълго. С мен няма никой. Съвсем сам съм. Дърветата не са дървета, птиците не са птици и аз не съм аз, а нещо, което ходи много отдавна…“
Това беше единственото нещо, което открих в него след завръщането му: дълбока, нескончаема самота, сякаш му беше даден дар, с който не знаеше какво да прави. Дар, който беше отрова за него и в крайна сметка го уби. А дали би убил и мен? Този въпрос се промъкваше в мислите ми, докато се взирах в очите му последните няколко пъти; много ми се искаше да прочета какво си мисли той, но все не успявах.
Докато се трудех на скучното си работно място в стерилната лаборатория, постоянно мислех за Зона X и как никога няма да разбера какво е да отидеш там. Никой не можеше да ми каже, а и никой разказ не би могъл да замести преживяването. И така, няколко месеца след смъртта на съпруга ми, кандидатствах за експедиция в Зона X. Досега никога не се бе случвало съпруг или съпруга на член на предишна експедиция също да изяви желание да участва. Мисля, че ме избраха отчасти, за да видят дали връзката ни би могла да има значение. Струва ми се, че ме приеха като експеримент. А може би от самото начало са очаквали да го направя.