* * *
На сутринта дъждът беше спрял и небето беше синьо, почти безоблачно. Само боровите иглички, посипани по покривите на палатките ни, мръсните локвички и нападалите клони по земята напомняха за снощната буря. Сиянието, заразило сетивата ми, вече изпълваше и гърдите ми; не мога да го опиша по друг начин. Вътре в мен имаше някакво сияние, тръпнеща енергия и очакване, които компенсираха липсата на сън. И това ли е част от промяната, питах се аз, но всъщност нямаше значение — не можех да се боря с това, което се случваше с мен.
Освен това трябваше да взема решение, разкъсвана между фара и кулата. Една част от сиянието искаше веднага да се върне към мрака; обяснявах си го с куража или неговата липса. Да скоча още сега в кулата, без да мисля, без да планирам — това щеше да бъде действие, продиктувано от вярата, от твърда решителност или безразсъдство, неподплатени от нищо. Но сега знаех, че предната нощ във фара е имало и някой друг. Ако психологът бе потърсила убежище там, можех да я проследя и да науча повече за кулата, преди да продължа изследването й. Това ми се струваше все по-важно, още повече след изминалата нощ, защото броят на неизвестните, свързани с кулата, се беше умножил десетократно. И така, когато отидох да говоря с геодезиста, вече бях избрала фара.
Утрото носеше аромата и усещането за ново начало, но не му бе писано да бъде такова. Геодезистът нямаше никакво желание да се връща в кулата, но това важеше със същата сила и за фара.
— Не искаш ли да разберем дали психологът е там?
Изгледа ме така, сякаш съм малоумна.
— Скрита на висока позиция с ясна видимост във всички посоки? На място, за което знаем, че е пълно с оръжия? Ще рискувам да остана тук. И ако имаш малко мозък, ще направиш същото. Може би ще „откриеш“, че не искаш дупка от куршум в главата. Освен това, тя може да е и другаде.
Упоритостта й ме разкъсваше. Не исках да се разделяме по чисто практически съображения — вярно, бяха ни казали, че предишните експедиции са складирали оръжие във фара — и защото вярвах, че е по-вероятно да се опита да си тръгне към дома, докато не съм там.
— Фарът или кулата — казах аз, като се опитах да заобиколя проблема. — А за нас ще бъде по-добре, ако намерим психолога, преди да слезем отново долу. Тя е видяла какво е убило антрополога. Знае повече, отколкото ни е казала.
И премълчаната мисъл: ако минеха ден или два, онова, което живееше в кулата и бавно пишеше думите по стените, щеше да изчезне или да се отдалечи толкова много, че никога да не успеем да го настигнем. Но това навяваше на плашещата представа за безкрайна кула с безброй нива, спускащи се в недрата на земята.
Геодезистът скръсти ръце.
— Ти май наистина не схващаш. Мисията свърши.
Страхуваше ли се? Или просто не ме харесваше достатъчно, за да се съгласи? Каквато и да беше причината, противопоставянето й ме вбеси също като самодоволното изражение на лицето й, и в този миг сторих нещо, за което сега съжалявам.
Казах:
— Няма полза от риска да се връщаме в кулата сега.
Мислех си, че умело съм изрекла един от хипнотичните сигнали на психолога, но лицето на геодезиста потръпна, като че ли временно изгуби ориентация. Когато сянката отмина, изражението й показваше, че е разбрала какво съм се опитала да направя. Не беше дори изненадана; по-скоро бях потвърдила впечатлението, което вече си беше създала за мен. А аз се уверих, че хипнотичните сигнали работят само при психолога.
— Готова си на всичко, за да постигнеш своето, така ли? — попита геодезистът, но фактът беше, че тя държеше автомата. А с какво оръжие разполагах аз? Казах си, че съм предложила този курс на действие, защото не исках смъртта на антрополога да остане напразна.
Понеже не отговорих, геодезистът въздъхна и с уморен глас каза:
— Знаеш ли, най-после го проумях, докато проявявах безполезните снимки. Какво ме тревожи най-много. Не е онова нещо в тунела или твоето поведение, или някоя постъпка на психолога. А тази пушка, която държа. Когато я разглобих, за да я почистя, видях, че е сглобена от трийсетгодишни части. Нито едно нещо, което носим, не е от настоящето. Нито дрехите, нито обувките ни. Всичко е вехтория. Реставрирани боклуци. През цялото време живеем в миналото. В някаква възстановка. Но защо? Защо? — Тя изсумтя. — И ти не знаеш.
Това беше най-дългата й реч досега. Искаше ми се да кажа, че тази информация е най-малката изненада в йерархията на всичко, което бяхме открили дотук. Но си замълчах.
— Значи ще останеш тук, докато се върна?
Сега това беше основният въпрос, затова не ми хареса нито бързината на отговора й, нито тонът: