— Обещавам. Каквото поискаш.
— Не казвай нещо, което не можеш да изпълниш — предупредих я аз.
Отдавна бях престанала да вярвам на обещания. На биологични императиви — да. На екологични фактори — да. На обещания — не.
— Майната ти.
Така оставихме нещата — тя седеше облегната на разклатения стол, хванала автомата си в ръце, а аз тръгнах да търся източника на светлината, която бях видяла предишната нощ. Носех раница, пълна с храна и вода, два пистолета, материали за взимане на проби и единия микроскоп. Някак си се чувствах по-спокойна, когато имах микроскоп със себе си. А колкото и да се бях опитвала да убедя геодезиста да дойде с мен, някаква част от мен се радваше на възможността да разузнавам сама, без да завися и да се тревожа за другиго.
Погледнах няколко пъти назад, преди пътят ми да завие. Геодезистът още си седеше там и ме гледаше като разкривено отражение на онова, което бях само допреди няколко дни.
3
Обзе ме странно настроение, докато вървях сама и в тишина през последните борове и блатните кипариси, които сякаш плаваха в черната вода, покрити със сив мъх. Имах чувството, че пътувам през пейзажа под звуците на експресивна, силна ария в ушите си. Всичко беше пропито с емоция, окъпано в нея, и аз вече не бях биолог, а гребенът на постоянно надигаща се вълна, която така и не се разбива в брега. Виждах с нови очи фините детайли на прехода към тресавището и солните равнини. Когато пътеката се превърна в издигнат насип, отдясно се разстлаха матови, задушени от водорасли езера, а от лявата ми страна течеше канал. Неравни водни ръкави лъкатушеха като лабиринт през гората от тръстики от страната на канала, а в далечината като внезапни откровения се мяркаха острови, оазиси от разкривени от ветровете дървета. Превитите им, черни силуети изглеждаха стряскащо на обширния, искрящ златисто-кафяв фон на тръстиките. Странната светлина върху този хабитат, неподвижността на всичко, усещането за очакване ме довеждаше почти до екстаз.
Отвъд стоеше фарът, а преди него, доколкото знаех — останките от село, също отбелязано на картата. Но пред мен се простираше пътеката, тук-там осеяна със странни, измъчени на вид тежки, бели парчета плавей, довлачени навътре в сушата от някогашни урагани. Високата трева жужеше от легиони малки червени скакалци, а само няколко жаби бяха дошли да пируват с тях; тунелите от смачкана трева показваха откъде гигантските земноводни са се приплъзнали обратно във водата след слънчевата си баня. Хищните птици в небето обикаляха сякаш в геометрични фигури, претърсвайки земята за плячка — толкова контролиран изглеждаше полетът им. В този пашкул от безвремие фарът оставаше все толкова далечен, колкото и да вървях, и имах повече време да мисля за кулата и експедицията. Усещах, че към този момент съм абдикирала от отговорността си, която беше да анализирам елементите, открити в кулата, като част от голяма биологична единица. Но осмислянето на мащаба на тази идея на макрониво би разбило настроението ми като лавина, отнасяща тялото ми.
И така… какво знаех? Какви бяха конкретните детайли? Организъм… който пишеше живи думи по вътрешните стени на кулата и може би го правеше от дълго време. Цели екосистеми се бяха родили и процъфтяваха сред тия думи, зависими от тях и умиращи с избледняването на буквите. Но това беше страничен ефект от създаването на подходящи условия, на обитаем хабитат. То беше важно само доколкото адаптациите на съществата, живеещи в думите, можеха да ми кажат нещо за самата кула. Например спорите, които бях вдишала, сочеха към истинно виждане на кулата.
Тази мисъл ме накара да спра в крачка сред размазаното от вятъра, вълнисто блато от тръстики наоколо. Бях приела, че психологът ме е хипнотизирала да виждам кулата като физическа конструкция, а не биологична единица, и че спорите са ме направили неподатлива на нейните внушения. Но дали процесът не беше по-сложен? Ако кулата по някакъв начин също излъчваше внушение — защитна мимикрия, към която спорите ме бяха направили устойчива?
Изхождайки от този контекст, имах няколко въпроса и почти никакви отговори. Каква роля обслужваше Пълзящият? (Бях решила, че е важно да дам име на създателя на надписите.) Каква беше целта на физическото „рецитиране“ на думите? Беше ли важно значението или каквито да е думи щяха да свършат същата работа? Откъде идваха думите? Как си взаимодействаха думите и съществото от кулата? Казано по друг начин: дали думите бяха форма на симбиотично или паразитно общуване между Пълзящия и Кулата? Пълзящият или беше пратеник на Кулата, или първоначално бе съществувал независимо, а по-късно бе попаднал в нейната орбита. Но без проклетата липсваща проба от стената на Кулата, не можех да правя никакви догадки.