Едва след като напуснах селото, се случи нещо странно. С изумление видях неочаквана двойна линия, идваща от канала към мен право през водата. Бинокълът нямаше да ми помогне, понеже водата беше станала непрогледна от ярката светлина на слънцето. Видри? Риба? Нещо друго? Извадих пистолета си.
После делфините излязоха на повърхността и объркването бе почти толкова заслепяващо, колкото при първото ми слизане в Кулата. Знаех, че по тия места делфините понякога излизат от морето и са се приспособили към сладката вода. Но когато съзнанието очаква определен спектър от възможности, всяко обяснение извън него е изненадващо. В този момент се случи нещо още по-стъписващо. Докато се носеха покрай мен, най-близкият се извърна леко на една страна и ме погледна с око, което в този кратък миг не ми заприлича ни най-малко на делфинско. Беше болезнено човешко, почти познато.
После отново се потопиха и нямаше как да потвърдя това, което бях видяла. Стоях там и гледах двойната линия, която изчезваше в канала близо до опустялото село. Хрумна ми тревожната мисъл, че природният свят около мен се е превърнал в камуфлаж.
Леко разтреперана, продължих към фара, който сега се въздигаше още по-голям, почти тежък с черно-белите си райета и червения си връх, който му придаваше авторитарно излъчване. Вече нямах никакво прикритие, преди да стигна до целта си. Всеки и всичко, което наблюдаваше оттам, щеше веднага да ме забележи като неестествен елемент от пейзажа, като нещо чуждо. Може би дори заплаха.
* * *
Когато стигнах до фара, беше почти пладне. Бях пила вода и хапнала по пътя, но въпреки всичко бях изморена; може би ми се отразяваше липсата на сън. А и последните триста метра до фара изминах под голямо напрежение с мисълта за предупреждението на геодезиста. Държах пистолета си изваден, но той едва ли щеше да ми помогне много срещу далекобойна пушка. Не откъсвах поглед от малкото прозорче по средата на черно-бялата стена на фара и големите панорамни прозорци на върха, взирайки се да забележа и най-лекото движение.
Фарът беше разположен непосредствено пред естествена дига от дюни, която напомняше на къдрава вълна от океана. Отвъд нея се простираше плажът. Погледнат отблизо, фарът създаваше впечатлението, че е превърнат в крепост — факт, който удобно ни беше спестен по време на обучението. Това само затвърди представата, която си бях формирала отдалеч: макар тревата да беше избуяла, по пътеката в радиус от триста-четиристотин метра не растеше ни едно дърво, намирах само стари пънове. На около двеста метра от фара погледнах през бинокъла и видях триметрова кръгла стена, опасваща фара откъм сушата, която очевидно не е била там в самото начало.
Откъм морето имаше друга стена, още по-здраво на вид укрепление върху ронещата се дюна. Отгоре беше посипано с натрошени стъкла, а когато се приближих, видях зъберите, оформящи бойници. Всичко това заплашваше да падне по склона върху плажа. За да не се случи това досега, явно този, който го бе строил, беше прокопал дълбоки основи. Изглежда, някои от досегашните защити на фара бяха влизали в сражение с морето. Тази стена не ми се хареса: говореше ми за много особен вид лудост.
Освен това, явно някой си беше направил труда да се спусне по стените на фара и да залепи парчета стъкло със здраво лепило или друг адхезивен материал. Тези стъклени ками започваха на около една трета от височината на стената и продължаваха до предпоследното ниво, непосредствено под стъклената кабина на самия фар. Там стърчеше нещо като метална яка, почти метър широка и допълнително защитена с бодлива тел.
Някой беше положил много усилия да държи всички навън. Сетих се за Пълзящия и думите на стената. Спомних си обсебването от фара, личащо по откъслечните бележки на последната експедиция. Но въпреки това с радост се приближих до сянката на хладната, влажна стена откъм сухоземната страна на фара. От този ъгъл никой не можеше да ме застреля от прозорците на горното или средното ниво. Бях преминала през първото изпитание. Ако психологът беше вътре, явно засега беше решила да не прибягва към насилие.