Защитната стена откъм сухоземната страна беше толкова порутена, че явно бе изоставена от дълги години. Голяма, неправилна дупка водеше към входната врата на фара. Самата врата беше изтърбушена навътре и само части от дървото висяха на ръждясалите панти. Пълзящи лиани, цъфнали в лилаво, бяха колонизирали стената и се увиваха около останките от лявата страна на вратата. Това беше известно успокоение, защото каквото и да се бе случило, то бе станало много отдавна.
Тъмнината вътре обаче ме караше да бъда предпазлива. От скиците, които бях видяла по време на обучението, знаех, че най-долното ниво на фара има три външни стаи и някъде вляво — стълби нагоре, както и че стаите отдясно се отваряха към поне още едно голямо задно помещение. Имаше много места, на които човек можеше да се скрие.
Взех един камък и полу го подхвърлих, полу го търкулнах по пода зад разбитата врата. Той изтрополи и се завъртя по плочките, след което изчезна от погледа ми. Не чух друг звук и движение, нито намек за дишане освен моето. Извадих пистолета си и влязох възможно най-тихо, като плъзгах рамо по стената отляво и се оглеждах за стълбището нагоре.
Другите стаи в основата на фара бяха празни. Звукът от вятъра беше заглушен, стените — дебели и светлина влизаше само през две малки прозорчета отпред. Трябваше да използвам фенера си. Когато очите ми се нагодиха, усещането за разруха и самота нарасна още повече. Лилавите лиани свършваха тук, неспособни да растат на тъмно. Нямаше столове. Плочките по пода бяха покрити с мръсотия и утайка. В тези стаи нямаше следи от хора. Намерих стълбището по средата на широко открито пространство. Никой не стоеше там да ме наблюдава, но имах усещането, че може да е бил там само преди миг. Първо ми хрумна да се кача догоре, вместо да изследвам задните стаи, но после размислих. По-добре беше да мисля като геодезиста, с нейното военно обучение, и да се уверя, че е чисто, макар че някой можеше да влезе през входната врата, докато съм вътре.
Задната стая разказваше по-различна история от предните. Въображението ми се опитваше да възстанови случилото се тук в най-общи щрихи. Масивните дъбови маси бяха обърнати и превърнати в барикади. По някои от тях личаха дупки от куршуми, а други изглеждаха полустопени или нацепени от пушечния огън. По стените и пода зад останките от масите се виждаха тъмни петна и локвички, говорещи за неописуемо и неочаквано насилие. Всичко беше покрито с прах и хладната, равна миризма на бавно разложение. Забелязах изпражненията от плъхове и постеля или легло, поставено по-късно в ъгъл… но кой би могъл да спи сред следите от такова клане? Някой беше издълбал инициалите си на една от масите: „Р.С. беше тук“. Буквите изглеждаха по-нови от всичко останало. Може би хората драскат инициалите си по паметници от войната, когато им липсва всякаква чувствителност. Тук миришеше на дързост, опитваща се да задуши страха.
Стълбите ме чакаха и за да потисна усилващото се гадене, се върнах при тях и започнах да се изкачвам. Вече бях прибрала пистолета си, защото ръката ми беше нужна, за да пазя равновесие, но съжалявах, че не взех автомата на геодезиста. С него щях да се чувствам по-сигурна.
Беше странно изкачване, контрастиращо със слизанията ми в Кулата. Сивите стени бяха за предпочитане пред фосфоресценцията на Кулата, но това, което намирах тук, ме потресе също толкова, макар и по друг начин. Още кървави петна, предимно размазани следи, сякаш няколко души са се опитвали да избягат с кървящи рани от нападателите отдолу. На места струи кръв. На други — пръски.
И на тези стени имаше написани думи, но те по нищо не си приличаха с думите в Кулата. Имаше инициали, малко неприлични рисунки и няколко фрази с по-личен характер. „Ако намериш това, кажи на…, че я обичах“, последвано от подпис. Малко по-дълъг надпис, намекващ за това, което може би се бе случило: „4 кашона провизии, 3 кутии медицински материали и питейна вода за 5 дни, ако се разпредели на порциони; достатъчно куршуми за всички ни, ако се наложи“. И изповеди, които няма да предам тук, защото носеха откровеността и тежестта на написани непосредствено преди или по време на миговете, в които хората са мислили, че смъртта вече ги застига. Толкова много хора, които толкова силно са се нуждаели да оставят толкова малко послание.
Предмети по стълбите… захвърлена обувка… пълнител от автоматичен пистолет… няколко мухлясали епруветки с проби, отдавна изгнили или превърнали се в гранива течност… няколко разпятия, като изтръгнати от стените… твърда папка, подгизнала и с ръждясала метална част… и най-лошото, разкъсано зайче с парцалени уши. Може би домъкнато тайно за късмет от някоя експедиция. Доколкото знаех, след падането на границата в Зона X не бяха влизали деца.