Горе-долу по средата на изкачването стигнах до една площадка, от която сигурно бях видяла проблясващата светлина предишната нощ. И тук цареше тишина, а и не бях доловила никакъв звук от движение горе. Беше по-светло благодарение на прозорците отляво и дясно. Кървавите петна внезапно свършиха, макар че стените бяха надупчени от куршуми. По пода бяха посипани гилзи, въпреки че някой си беше направил труда да ги смете до стените, така че да остане чиста пътека към стълбите нагоре. От лявата страна беше струпана купчина от пушки и пистолети, някои от които старинни или невоенно производство. Трудно можеше да се каже дали някой ги е докосвал скоро. Мислейки си за думите на геодезиста, се чудех кога ще се натъкна на дулото на някоя късоцевка или друга подобна шега.
Като оставим това, тук имаше само прах и мухъл, и едно малко квадратно прозорче, което гледаше към плажа и тръстиките. Срещу него висеше избледняла фотография в счупена рамка, която се поклащаше на пирона си. Стъклото беше напукано и осеяно с петна от зелен мухъл. На черно-бялата снимка се виждаха двама мъже, застанали в основата на фара. Някой беше оградил с кръгче единия — изглеждаше около петдесетгодишен и носеше рибарска шапка. Имаше едро лице, скрито почти изцяло от гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка. Не се усмихваше, но не беше и намръщен. Имах достатъчно опит с пазачи на фарове и ги разпознавах от пръв поглед. Но в него имаше и нещо друго, може би от праха, който покриваше лицето му, поради което реших;, че той е пазачът на фара. Или може би вече бях прекарала прекалено дълго време на това място и винаги търсех отговор, дори на съвсем прости въпроси.
Облият колос на фара зад тях беше светъл и контрастен, а вратата далеч вдясно — съвсем здрава. Нямаше нищо общо с това, което виждах аз наяве, и се чудех кога ли е правена снимката. Колко ли години бяха минали от нея до началото на всичко? Колко ли години пазачът на фара беше спазвал режима и ритуалите си, живял в тази общност, ходил в близкия бар или кръчма? Може би е имал съпруга. Може би е бил харесван мъж. Или самотник. Или по малко от двете. Мислех си колко малко значение е имало всичко това накрая.
Гледах го от разстоянието на годините и се опитвах да отгатна по тази мухлясала снимка, по линията на челюстта и отражението на светлината в очите, как ли е реагирал, какви са били последните му часове. Може би е успял да си тръгне навреме, може би не. Може би дори сега гниеше в някой забравен ъгъл на приземния етаж. Или ме чакаше горе, на върха. В някаква форма.
Извадих снимката от рамката и я пъхнах в джоба си. Пазачът на фара щеше да дойде с мен, макар че трудно можеше да се брои за талисман. Докато се отдалечавах от площадката, ми хрумна странната мисъл, че не съм първата, която прибира тази снимка, че винаги идва някой да я смени с нова и отново да огради с кръгче пазача на фара.
* * *
Продължих нагоре и срещнах още следи от насилие, но не и тела. Колкото повече се приближавах до върха, толкова по-силно ставаше усещането ми, че някой е живял тук съвсем наскоро. Плесенясалият въздух отстъпи място на мирис на пот и сапун. По стълбите имаше по-малко боклуци, а стените бяха чисти. Когато се наведох над последните тесни стъпала, за да вляза в кабината на фара под внезапно схлупения таван, бях сигурна, че ще открия как някой ме гледа.
Отново извадих пистолета. Но и този път нямаше никой: само няколко стола, разклатена маса с килимче отдолу и изненадата, че дебелото стъкло тук беше още непокътнато. Самият прожектор на фара лежеше мътен и заспал в средата на стаята. Оттук се виждаше на километри разстояние във всички посоки. Постоях за секунда, загледана към мястото, от което идвах, пътеката, която ме беше довела, сянката в далечината, която би могла да бъде селото, а после наляво, към тресавищата, преминаващи в пустош и разкривени храсти, брулени от морския вятър. Впити в почвата, те не й позволяваха да ерозира и помагаха на защитните стени на дюните и морския овес, който растеше по-нататък. Лек склон водеше оттам към искрящия плаж, вълните и прибоя, виещ се надясно.
Взрях се повторно и откъм базовия лагер, сред блатата и далечните тъмни борове, видях стълбове от черен дим, които можеха да значат всичко. Ала откъм Кулата виждах особена светлина, някаква пречупена фосфоресценция, за която не можех да се насиля да мисля. Фактът, че я виждах, че имах нещо общо с нея, ме изкарваше от кожата ми. Бях сигурна, че никой друг тук — нито геодезистът, нито психологът, виждат това раздвижване на необяснимото.