Насочих вниманието си към столовете и масата, търсейки някакво прозрение… за каквото и да е. След около пет минути ми хрумна да дръпна килима. Под него се криеше квадратен капак в пода с размери около метър на метър. В дъските имаше забито резе. Избутах масата настрани със смразяващо стържене, което ме накара да стисна зъби. После рязко отворих капака и в случай че долу дебнеше някой, изкрещях някаква нелепица от сорта на „Имам оръжие!“, насочила пистолета с едната си ръка и фенера — с другата.
Изпитах далечно усещане как тежестта на пистолета ми пада на пода и фенерът затреперва в ръката ми, макар че някак си успях да го задържа. Не можех да повярвам на очите си. Отворът в пода разкриваше помещение дълбоко около шест и широко около петнайсет метра. Психологът очевидно бе идвала тук, защото до лявата стена видях раницата й, няколко оръжия, бутилки вода и голям фенер. Но от самата нея нямаше и следа.
Но това, което ме остави без дъх, сякаш някой ме беше ударил с всичка сила в корема, и ме накара да падна на колене, беше огромната купчина, която заемаше по-голямата част от пространството и напомняше на безумно бунище. Всъщност това беше планина от книжа, покрита със стотици дневници — също като тези, които бяха раздали и на нас, за да записваме наблюденията си в Зона X. На корицата на всеки от тях беше написана професията на собственика. И всеки от тях, както се оказа, беше изписан от край до край. Дневниците бяха много, много повече, отколкото можеха да бъдат оставени от дванайсетте експедиции.
Не знам дали можете да си представите какво изпитах в тези първи секунди, взряна в тъмнината долу към това. Може би можете. Може би и вие гледате същото в момента.
* * *
Третата ми, най-хубава полева задача в колежа налагаше да пътувам до далечно място на западния бряг — закривен нос, далеч от цивилизацията, в област, която се колебаеше между умерения и полярния климат. Земята беше изригнала огромни каменни образувания, а около тях беше изникнала стара дъждовна гора. Този свят бе вечно влажен, годишните валежи надвишаваха метър и седемдесет, а да видиш листа без капки по тях беше изключително събитие. Въздухът изглеждаше невероятно чист, а растителността — толкова гъста и наситено зелена, че всяка извита папрат ме караше да се чувствам в мир със света. В тези гори живееха мечки и пантери, лосове и най-различни птици. Рибите в потоците бяха огромни и невиждали живак.
Живеех в едно селце с около триста жители близо до брега. Наех си малка къщурка до една по-голяма на върха на хълма, принадлежаща на пето поколение рибари. Собствениците бяха бездетни мъж и жена с типичната за района сурова лаконичност. Не се сприятелих с никого там, а не бях сигурна, че дори отколешни съседи са станали приятели. Само в местната кръчма, често посещавана от всички, след няколко бири се забелязваха признаци на дружелюбност и другарство. Там обаче се вихреше и насилие и през по-голямата част от времето гледах да стоя надалеч. Четири години ме деляха от срещата с бъдещия ми съпруг и не търсех нищо от никого.
Имах си достатъчно работа и занимания. Всеки ден карах по кошмарния път с множество завои, дупки и коловози, достатъчно коварен, дори когато бе сух, за да стигна до местността, наречена просто Скалния залив. Там, след неравните плажове, се простираха пластове от магма, изгладени от милиони години и осеяни с малки езерца от приливите. Сутрин при отлив снимах тези езерца, правех измервания и описвах живота, който откривах в тях. Понякога оставах до средата на прилива и газех наоколо с гумените си ботуши, подгизнала от пръските на вълните.
В тези скални езерца живееха миди, които не се срещаха никъде другаде, в симбиоза с риба, наречена гартнер на името на откривателя си. Там се спотайваха и няколко вида морски охлюви и анемони, както и корава малка сепия, която кръстих Свети Заядливец, изкривявайки научното й название, защото опасната музика на проблясващата й в бяло луминесценция придаваше на мантията й вид на папска тиара.
Лесно можех да изгубя цели часове там и да наблюдавам тайния живот в скалните езерца. Понякога се дивях на факта, че ми е даден такъв дар: не само да мога да се потопя докрай в настоящия миг, но и да бъда насаме със себе си — нещо, за което бях копняла през цялото време на ученето и практиката си.
Но още тогава, на връщане към квартирата си, скърбях за очаквания край на това щастие. Защото знаех, че той рано или късно ще настъпи. Това проучване беше финансирано само за две години, а и кой би се заинтересувал от някакви си миди по-дълго от това? Освен това моите методи понякога бяха ексцентрични. Такива мисли се въртяха из главата ми към края на проекта, когато перспективите за продължаването му изглеждаха все по-мъгляви. Въпреки възраженията на здравия си разум, започнах да прекарвам все повече време в кръчмата. Сутрин се будех със замаяна глава, понякога за да видя как си тръгва някой непознат и да осъзная, че съм се приближила с още един ден до края. И неизвестността: прегазването й ми носеше някакво облекчение, не толкова силно като тъгата, но все пак мисъл, която се противопоставяше на всичко останало — че по този начин няма да се превърна в онази жена, която местните постоянно виждат на скалите, но продължават да възприемат като чужда: „А, онова е старата биоложка. Живее тук от цяла вечност, луда е по мидите. Говори си сама, мърмори си под носа в бара, а ако й кажеш нещо хубаво…“