Когато видях стотиците дневници, за миг се почувствах така, сякаш все пак съм се превърнала в „старата биоложка“. Така се опитва да те превземе лудостта на света: отвън навътре, като те принуждава да живееш в неговата действителност.
* * *
Действителността нахлува и по други начини. По едно време съпругът ми започна да ме нарича „призрачната птичка“, с което искаше да ме подразни, задето не присъствам достатъчно в живота му. Казваше го с лека извивка в ъгълчетата на устните, която почти напомняше на тънка усмивка, но в очите му съзирах упрек. Когато ходехме по барове с неговите приятели — едно от любимите му занимания — говорех колкото затворник по време на разпит. Това не бяха мои приятели, а и не обичах да водя напразни разговори, нито „напълнени“, както ги наричах. Политиката не ме интересуваше, освен с оглед на влиянието й върху околната среда. Не бях религиозна. Всичките ми хобита бяха свързани с работата ми. Живеех заради нея и се вълнувах от силата на концентрацията си, но това беше нещо много лично. Не обичах да говоря за изследванията си. Не носех грим и не ми пукаше за нови обувки или модерна музика. Сигурна съм, че приятелите на съпруга ми ме намираха за меко казано, необщителна. Може би дори са ме мислили за проста или „странно необразована“, както чух да казва един, макар да не знам дали е говорел за мен.
Баровете ми харесваха, но не по същите причини като на съпруга ми. Обичах бавното среднощно тлеене на самия факт, че съм навън, докато мислите ми се въртяха около някакъв проблем, набор от данни, но изглеждах социална, въпреки че си съществувах съвсем отделно. Мъжът ми обаче се притесняваше за мен прекалено много, а потребността ми за усамотение изяждаше удоволствието му от разговорите с приятели, повечето от които бяха колеги от болницата. Виждах го как замлъква насред изречението и се взира в мен, търсейки признаци на доволство, докато си седях встрани и си пиех чистото уиски. „Призрачна птичко — питаше той по-късно, — забавлява ли се?“ Аз кимах и се усмихвах.
Но за мен забавлението бе да се измъкна и да се втренча в някое скално езерце, да дебна заплетения живот на съществата в него. За мен препитанието бяха екосистемата и хабитатът, оргазмът — внезапното осъзнаваме на взаимосвързаността на живите твари. Наблюдението означаваше повече от взаимодействието. Струва ми се, че той знаеше всичко това. Но аз никога не успявах да се изразя така добре пред него, макар да се опитвах и той да слушаше. Но в други отношения бях единствено изражение. Единствената ми дарба или талант — сега съм убедена в това — беше фактът, че местата можеха да се запечатват в мен и аз без усилие да се превръщам в част от тях. Дори барът беше вид екосистема, макар и несъвършена, и новодошлият, необременен от предразсъдъците на съпруга ми, щеше да види как седя там и лесно да си представи, че съм щастлива в малкия си мехур от мълчание. Спокойно би си представил, че се вписвам добре.
Колкото и да му се щеше в определен смисъл да се слея със средата, иронията беше, че мъжът ми искаше той да изпъква. Това беше следващото нещо, което си помислих, когато видях огромния куп от дневници: че е сгрешил за единайсетата експедиция. Че тук бяха събрани неразличимите разкази на толкова много хора и нямаше начин неговият да изпъкне. Че в крайна сметка и той е бил сведен до състояние, доста близко до моето.
Тези дневници като крехки надгробни камъни отново ме сблъскаха със смъртта му. Ужасявах се от мисълта да намеря неговия, да узная истинската му история — не безличните, общи приказки, които бе разказал с половин уста пред висшестоящите след завръщането си.
„Призрачна птицо, обичаш ли ме?“, пошепна съпругът ми веднъж в мрака, преди да замине на обучението за експедицията, въпреки че той всъщност бе призракът. „Призрачна птицо, имаш ли нужда от мен?“ Обичах го, но нямах нужда от него и си мислех, че така и трябва да бъде. Призрачната птица може да бъде ястреб на едно място и гарван на друго, в зависимост от условията. Врабчето, което една сутрин се стрелна в синьото небе, можеше посред полета си да се преобрази в орел. Така ставаха нещата тук. Нямаше толкова силни разумни съображения, които да надделеят над желанието ми да живея в хармония с приливите, сезоните и ритмите на всичко около мен.