Някои пропуски смущаваха ума ми не по-малко от по-експлицитните описания. Един от дневниците, полуунищожен от влагата, се фокусираше изцяло върху свойствата на някакъв вид магарешки бодил с лилави цветове, който виреел между гората и тресавищата. Страница след страница описваха намирането на един екземпляр, после на друг, с най-малки детайли за насекомите и другите същества, обитаващи този микрохабитат. Нямаше нито един случай, в който наблюдателят да стои на повече от една-две крачки от растението, и нито един случай, в който да се отдръпва, за да насочи вниманието си към базовия лагер или собствения си живот. След известно време започна да ме обзема безпокойство от ужасяващото присъствие, което витаеше над тези писания. Виждах как Пълзящият или негов наместник се приближава в пространството точно зад бодила, а тясната концентрация на автора е начин да се справи с ужаса. Отсъствието не е присъствие, но с всяко следващо описание на бодил по гърба ми пробягваха все по-дълбоки тръпки. Когато последната част от книгата се разпадна на каша от размазано мастило и влажна хартия, изпитах почти облекчение, че съм се отървала от вбесяващите повторения, в които имаше нещо хипнотично, напомнящо на транс, и се боях, че ако продължат безкрай, ще стоя там и ще ги чета цяла вечност, докато не падна на пода и не умра от жажда или глад.
Започнах да се чудя дали липсата на всякакви намеци за Кулата също се вписва в тази теория, в това описване на периферията на нещата, черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят…“
После, след няколко банални или неразбираеми откъса, попаднах на дневник, който не беше същият тип като моя. Датираше отпреди първата експедиция, но след падането на границата и в него се споменаваше за „построяването на стената“, което очевидно се отнасяше за укреплението между фара и морето. Една страница по-нататък, примесени с езотерични метеорологични гадания, срещнах три думи, които мигом изпъкнаха сред останалите: „отблъскване на нападение“. Прочетох внимателно следващите няколко записа. В началото авторът не намекваше нищо за характера на нападението или самоличността на нападателите, но атаката беше започнала от морето и „остави четирима от нас мъртви“, въпреки че укреплението бе устояло. По-нататък чувството на отчаяние нарастваше:
* * *
„…гибелта отново идва от морето, със странни светлини и морски твари, които при прилив се удрят в стената ни. Нощем техните съгледвачи се опитват да проникнат през пролуките в защитните ни ограждения. Ние устояваме, но мунициите ни свършват. Някои от нас искат да напуснат фара и да се опитат да стигнат до острова или навътре в сушата, но командирът казва да се подчиняваме на заповедите му. Мотивацията е ниска. Не всичко, което ни се случва, има рационално обяснение.“
* * *
Скоро след това разказът прекъсна. В него имаше нещо отчетливо нереалистично, като художествена версия на действително събитие. Опитах се да си представя как ли е изглеждала Зона X преди толкова години. Не можех.
Фарът явно привличаше участниците в експедициите също като корабите, които някога беше извеждал на сигурно място през плитчините и рифовете край брега. Можех само отново да потвърдя предишното си размишление, че за повечето фарът беше символ, уверение за стария ред, а видимостта му на хоризонта им внушаваше илюзия за сигурно убежище. Фактът, че не беше оправдал доверието им, се виждаше на долните етажи. Но макар някои от тях да са го знаели, все пак са дошли тук. От надежда. От вяра. От глупост.
Но каквато и сила да беше превзела Зона X, още по-рано бях започнала да разбирам, че ако искаш да се бориш с нея, трябва да водиш партизанска война. Да се слееш с пейзажа или колкото може по-дълго да се преструваш, че врагът не съществува, също като автора на хрониката за магарешките бодили. Признаването му, опитът да бъде назован, означаваше да го пуснеш вътре. (Предполагам, че по същата причина продължавах да наричам промените в себе си „сияние“, защото ако анализирах внимателно състоянието си, ако се опитах да го определя количествено или да се справя емпирично с него при положение, че нямах никаква власт над него, щях да го направя твърде реално.)
По някое време започна да ме изпълва паника, като гледах какво остава пред мен, и реших още повече да стесня фокуса си: щях да търся само фрази, идентични или сходни с тези на стената на Кулата. Атакувах по-директно купчината, прегазвайки средните слоеве под правоъгълника от светлина над главата ми, който ме успокояваше, че това не е краят на съществуването ми. Ровех като плъховете и люспениците, бърках навътре с ръце и вадех, каквото хванех. Случваше се да загубя равновесие и да се заровя в хартии, да се боря с тях, да усещам гнилия прах в носа си и вкуса му на езика си. Всеки, който ме видеше отгоре, би ме взел за луда и аз го съзнавах още тогава, увлечена в неистовото си, безплодно ровене.