После извадих джобното си ножче и много внимателно разрязах левия ръкав на ризата й. Гъбестото усещане за ръката й ме бе притеснило; сега се уверих, че съм имала основание. От ключицата до лакътя ръката й бе колонизирана от фиброзна, златистозелена, мъхната и размазана маса, която излъчваше слабо сияние. По назъбванията и дългата резка, спускаща се надолу от трицепса, изглеждаше, че всичко е започнало от първоначална рана — раната, която по думите й бе нанесъл Пълзящият. Какъвто и да беше ефектът на спорите върху мен, този различен и по-пряк контакт се беше разпространил по-бързо и с по-пагубни последици. Някои паразити и спори можеха да причинят не само шизофрения, но и твърде реалистични халюцинации, провокиращи налудно поведение. Вече не се съмнявах, че наистина ме е видяла като приближаващ се пламък, че е отдала неспособността си да ме застреля на някаква външна сила, че е била тласната да скочи от страх от нещо приближаващо. Ако не друго, то споменът от срещата с Пълзящия сигурно я беше разтърсил до известна степен.
Изрязах проба от кожата на ръката й заедно с част от месото под нея и я поставих в епруветка. После взех проба и от другата й ръка. Щом се върнех в базовия лагер, щях да изследвам и двете.
По това време вече леко треперех, затова спрях за малко и насочих вниманието си към дневника. Беше посветен на надписите от стената в Кулата и пълен с още много нови пасажи.
„… но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, в морето или във въздуха, всички ще стигнат до откровение и пир, познали душащия плод, а ръката на грешника ще ликува, защото няма грях в сянката и светлината, който семената на мъртвите да не могат да простят… “
В полетата бяха надраскани няколко бележки: „пазачът на фара“, „север?“, „острови“. Нямах представа какво означават тези бележки, нито какво говореше за психичното състояние на психолога фактът, че е посветила дневника си на този текст. Изпитвах само просто, неусложнено облекчение, че някой е свършил вместо мен задача, която инак би била трудна и мъчителна. Единственият ми въпрос беше дали е взела текстовете от стените на Кулата, от дневниците във фара или от съвсем друг източник. И досега не знам.
Претърсих тялото й, като внимавах да не докосвам рамото и ръката. Потупах ризата и панталоните й за скрити предмети. Намерих малък пистолет, закачен с каишка към левия й прасец, и плик с писмо в дясната обувка. Отгоре беше написано име. Започваше със „С“. Дали беше името на детето й? На някой приятел? На любовник? Не бях виждала и чувала имена от месеци насам и това дълбоко ме смути. Тук имената бяха опасен лукс. Изглеждаше ми нередно, сякаш не принадлежеше на Зона X. Жертвите нямаха нужда от имена. Хората, които обслужваха дадена функция, не се нуждаеха от назоваване. За мен името беше поредното нежелано объркване във всяко едно отношение, тъмно пространство, което продължаваше да се разраства в съзнанието ми.
Метнах пистолета надалеч по пясъка, после смачках плика с писмото на топка и го запратих след него. Може би беше жестоко, но мислех за дневника на съпруга си и как в определен смисъл намирането му беше по-лошо от липсата му. Освен това донякъде все още бях ядосана на психолога.
Накрая претърсих джобовете на панталона й. Намерих малко дребни монети, гладък камък за успокоение и листче хартия. На него бяха написани хипнотични внушения, сред които „предизвикване на парализа“, „предизвикване на спокойствие“, „налагане на подчинение“, като всяко от тях съответстваше на активираща дума или фраза. Явно много се е страхувала да не забрави кои думи й дават власт над нас, щом си ги беше записала. На листчето с подсказки имаше и други бележки като: „Геодезистът има нужда от подкрепление“ и „Създанието на антрополога е пропускливо“. За мен имаше само една загадъчна фраза: „Мълчанието поражда собствено насилие“. Колко проницателно.
Думата „анихилация“ беше последвана от „помага за предизвикването на незабавно самоубийство“.
Всички бяхме получили бутони за самоунищожение, но единствената, която можеше да ги натисне, бе мъртва.
* * *
Част от живота на съпруга ми беше белязана от кошмарите, които бе сънувал в детството си. Заради тези преживявания бе стигнал до психиатър. В сънищата си, виждал къща с мазе и ужасяващи престъпления, случили се там. Психиатърът обаче изключил възможността за потиснат спомен и накрая на съпруга ми му останало само да се опитва да намали отровата им, като си води дневник за тях. По-късно, вече в университета, няколко месеца преди постъпването си във флота, отишъл на фестивал на класическото кино… и там, на големия екран, видял разиграни собствените си кошмари. Едва тогава осъзнал, че вероятно, когато е бил само на няколко годинки, телевизорът е бил забравен включен по време на филм на ужасите. Треската в ума му, която никой не успял да извади до момента, веднага се разпаднала. Казваше, че в този миг се е почувствал свободен и загърбил сенките от детството си… защото всичко било илюзия, фалшификат, измама, драскулка в съзнанието му, която го подмамвала да върви в една посока, въпреки че бил предопределен за друга.