След час очертанията на фара се стопиха в мрака, а с него и сиянието на психолога. Вятърът се усили, тъмнината се сгъсти. Шумът на вълните се отдалечаваше и имах усещането, че подслушвам зловещ, шепнещ разговор. Вървях колкото можех по-тихо през разрушеното село под тънкия сърп на луната, защото не исках да рискувам да светя с фенера. Силуетите в оголените останки от стаите бяха събрали около себе си мрак, който изпъкваше в нощта; във върховната им неподвижност долавях смущаващо внушение за движение. Зарадвах се, когато ги отминах и излязох в онази част на пътеката, където и каналът откъм морето, и малките езерца отдясно бяха целите покрити с тръстики. Скоро щях да стигна до черната вода и кипарисите, предшестващи яките борове.
Няколко минути по-късно започна стенанието. За миг си помислих, че е в главата ми. После рязко спрях и се заслушах. Каквото и да беше това, което чувахме всяка вечер на смрачаване, то отново бе започнало да вие, а аз го бях забравила в нетърпението си да се махна от фара. Отблизо звукът беше по-гърлен, изпълнен с объркана мъка и ярост. Изглеждаше толкова човешки и нечовешки, че за втори път след влизането си в Зона X се замислих за свръхестествено обяснение. Звукът идваше някъде отпред, откъм сушата, през гъстите тръстики, които пречеха на водата да залее пътеката. Малко вероятно беше да мина покрай него, без да ме чуе. И какво щеше да стане тогава?
Накрая реших да продължа напред. Извадих по-малкия от двата си фенера и се приведох, преди да го включа, за да не блесне през тръстиките. В тази неудобна поза тръгнах напред, стиснала пистолета в другата си ръка и нащрек за посоката, от която идваше стенанието. Скоро го чух по-близо, макар и все още далечно — носеше се през тръстиките и беше ужасно.
Минаха няколко минути, а аз доста напреднах. После изведнъж сритах и обърнах нещо с обувката си. Насочих фенерчето към земята и отскочих със сподавен писък назад. От земята сякаш се надигаше човешко лице. Но когато миг по-късно нищо не се случи, отново го осветих и видях, че е нещо като маска, направена от кожа, полупрозрачна и напомняща на изхвърлена от морето черупка на рак мечоносец. Очите бяха празни и незрящи, но сякаш ме гледаха. Имах чувството, че би трябвало да разпозная чертите на лицето и че това е много важно, но не можех.
Възвърнах си спокойствието, което бях изгубила след разговора с психолога. Колкото и странен да беше, един екзоскелет, макар и част от него да приличаше на човешко лице, беше донякъде решима загадка. Такава, която поне за кратко изтласка назад тревожния образ на разширяващата се граница и безбройните лъжи на „Съдърн Рийч”.
Когато се наведох и насочих фенера си напред, видях още детрит от линеене: следа от напомнящи на кожа останки, люспи и струпеи, простираща се, докъдето стигаше погледът. Очевидно щях скоро да го срещна, а съдейки по звуците, идващи от стенещото същество, в момента виждах нещо, оставено от него. И то беше или някога е било човек.
Спомних си изоставеното село, странните очи на делфините. Там съществуваше въпрос, на който след време бих могла да отговоря прекалено лично. По-важният въпрос в момента обаче беше дали линеенето е направило съществото по-мудно или незабавно го е подмладило. Зависеше от вида, а аз не бях специалист в тази област. Нито имах достатъчно сили за нова среща, макар че беше твърде късно да се върна назад.
Скоро стигнах до място, на което тръстиките вляво бяха смачкани и образуваха пътека, широка около половин метър. Следите от линеенето също завиваха натам. Погледнах напред и видях, че на петдесетина метра оттам следите рязко тръгват надясно. Това означаваше, че съществото вече е някъде в тръстиките и може би ме дебнеше, за да изскочи отново на пътеката пред мен. Шумът от влаченето и мачкането на тревите се беше усилил почти до степента на стенанието. Във въздуха тегнеше задушлива миризма.
Ускорих крачка. Вече беше толкова тъмно, че виждах само на няколко крачки пред себе си. Фенерчето не осветяваше почти нищо. Имах чувството, че се движа през кръгъл тунел от тъмнина. Стенанието продължаваше да се усилва. Миризмата се превърна в особена смрад. Земята започна да хлътва под тежестта ми и разбрах, че съм близо до водата.
Стенанието се разнесе толкова отблизо, колкото никога не го бях чувала, заедно със звука от тежките стъпки. Спрях, надигнах се на пръсти и светнах с фенерчето над тръстиките точно навреме, за да видя как нещо голямо се придвижва отляво, перпендикулярно на моята пътека, и бързо се приближава към мен. Движението на тръстиките, бързите удари, с които ги поваляше като вършачка, ме стреснаха. Това нещо се опитваше да ме надхитри и сиянието в мен се усили, сякаш за да приглуши паниката ми.