Съпругът ми би подходил проактивно към сиянието. Би намерил хиляди начини да се опита да го излекува и да премахне белезите, не би ме оставил да се справям сама с него. Затова и когато бяхме заедно, понякога не му казвах, че съм болна. Но в този случай всички усилия от негова страна и моята признателност за тях биха били безсмислени. Човек може или да си губи времето в тревоги за смърт, която може и да не настъпи, или да се концентрира върху това, което му е останало.
Когато най-сетне дойдох на себе си, беше пладне на другия ден. Някак си бях успяла да се домъкна до базовия лагер. Бях изцедена, чувствах се като суха люспа, която трябваше да погълне почти пет литра вода през следващите няколко часа, за да се възстанови. Лявата страна на тялото ми пареше, но виждах, че раните зарастват бързо и вече можех да се движа. Сиянието, което беше проникнало в крайниците ми, като че ли водеше последна битка за превземането на тялото ми, но беше забавено от нуждата да се погрижи за травмите ми. Симптомите на настинка бяха затихнали, а лекотата и тежестта бяха заменени от непрестанно жужене вътре в мен, придружено за известно време от смущаващо усещане, сякаш нещо пълзеше под кожата ми и образуваше слой, който съвършено имитираше видимия.
Знаех, че не бива да се доверявам на това усещане за благополучие, че то може да е само пауза преди следващия етап. Всяко облекчение, че промените до момента не изглеждаха по-радикални от изострените сетива и рефлекси и слабото фосфоресцентно сияние на кожата ми, избледня пред това, което бях научила: за да държа сиянието под контрол, трябваше да продължавам да бъда наранявана, да преживявам травми. Да подлагам организма си на шок.
В този контекст, когато се изправих пред хаоса на базовия лагер, нагласата ми беше по-прозаична, отколкото би била при други обстоятелства. Геодезистът беше насякла палатките на тънки ленти от твърд брезент. Записите с информация, оставени от предишните експедиции, бяха изгорени; още личаха почернели страници, стърчащи от изпепелените цепеници. Беше унищожила всички оръжия, които не бе могла да вземе със себе си: беше ги разглобила старателно и беше пръснала частите им из целия лагер, сякаш да ми отправи предизвикателство. Навсякъде бяха разпилени празни консерви. В мое отсъствие геодезистът се беше превърнала в обезумял сериен убиец на неодушевени предмети.
Дневникът й беше захвърлен като примамка върху останките от леглото в палатката, заобиколен от множество карти, някои от които стари и пожълтели. Но беше празен. Малкото пъти, в които я бях виждала да се отделя от нас, за да „пише“ в него, са били измама. Тя никога не е имала намерение да допусне психологът или някоя от нас да разбере истинските й мисли. Осъзнах, че уважавам това й решение.
Все пак беше оставила едно последно лаконично съобщение, написано на листче хартия до леглото, което може би обясняваше враждебността й: „Антропологът се опита да се върне, но аз се погрижих за нея“. Геодезистът е била или луда, или твърде здравомислеща. Внимателно прегледах картите, но те не бяха на Зона X. Беше писала разни неща по тях, лични неща, които навяваха спомени, докато не осъзнах, че това са карти на места, които е посещавала или в които е живяла. Не можех да я виня, че се е връщала към тях, че е търсела в миналото неща, които да й дадат опора в настоящето, колкото и безплодно да е било това търсене.
Докато изследвах останките от базовия лагер, направих равносметка за положението, в което се намирах. Открих няколко консерви с храна, които тя някак си не беше забелязала. Беше пропуснала и няколко бутилки с питейна вода, които, както винаги, бях скрила в спалния си чувал. Макар че всичките ми проби липсваха — предположих, че ги е изхвърлила в черното блато на път към засадата — това нищо не решаваше или променяше. Пазех всички измервания и наблюдения за пробите си в малък бележник в раницата си. Щеше да ми липсва по-големият и силен микроскоп, но и този, който бях взела със себе си, щеше да ми свърши работа. Имах достатъчно храна, за да изкарам няколко седмици, ако не ядях по много. Водата щеше да ми стигне дори за три-четири дни повече, а и винаги можех да си преваря още. Разполагах с кибрит, който щеше да ми позволи да поддържам огъня цял месец, както и умения да разпаля нов без кибрит. Във фара ме чакаха още провизии — най- малкото, в раницата на психолога.
Навън видях, че геодезистът е добавила в старото гробище още един, прясно изкопан гроб, а пръстта беше струпала на купчина до него. В земята беше забит прост кръст от паднали клони. Дали го беше подготвила за мен или за антрополога? Или и за двете ни? Не ми се нравеше идеята да лежа до антрополога цяла вечност.