Малко по-късно, докато разчиствах, изведнъж ме напуши смях и ме накара да се превия на две от болка. Внезапно си бях спомнила как мия чинии след вечеря в деня, в който се прибра съпругът ми. Докато изхвърлях остатъците от спагети и пиле от една чиния, с удивление си мислех как едно толкова земно действие може да съжителства със загадката на неговото завръщане.
5
Никога не съм се справяла добре в градовете, макар че по необходимост живеех в такъв — защото съпругът ми изпитваше потребност от това, защото най-добрите възможности за работа за мен бяха там, защото когато ми се удаваше да работя на терен, се самоунищожавах. Но не бях домашно животно. Мръсотията и прахът в града, безкрайната му будност, тълпите, лампите, които скриваха звездите, вездесъщите бензинови изпарения, хилядите начини, по които градът вещаеше гибелта ни… нито едно от тия неща не ме привличаше.
— Къде ходиш толкова късно вечер? — няколко пъти ме пита съпругът ми около девет месеца преди да замине на единайсетата експедиция. Имаше едно премълчано „наистина“ след „ходиш“ — чувах го силно и неизменно.
— Никъде — отвръщах аз.
Навсякъде.
— Не, наистина, къде ходиш?
Чест му правеше, че нито веднъж не се бе опитал да ме проследи.
— Не ти изневерявам, ако това имаш предвид.
Директният ми отговор обикновено го възпираше, макар и да не го успокояваше.
Казвах му, че среднощните разходки ме успокояват, че ми помагат да заспя, когато напрежението или скуката в работата ми станат прекалено силни. В действителност обаче не ходех никъде, освен до един пуст, обрасъл с трева паркинг. Привличаше ме, защото беше наистина празен. Беше дом на два вида охлюви и три вида гущери, както и на много пеперуди и водни кончета. Една локва със скромен произход — кален коловоз, оставен от гумите на камион — с времето беше насъбрала дъждовна вода и се беше превърнала в езерце. До него някак си беше достигнал хайвер от риба и сега там се виждаха лещанки, попови лъжички и водни насекоми. Беше обрасло с плевели, които задържаха почвата да не се рони във водата. Прелетни пойни птици го използваха като спирка за презареждане.
Както става с повечето хабитати, паркингът не беше сложен, но близостта му притъпяваше подтика ми да се кача в колата и да потегля към най-близкото диво място. Обичах да го посещавам късно през нощта, защото можех да зърна някоя предпазлива лисица или да хвана летяща катерица, почиваща си на телефонен стълб. Наблизо се събираха козодои, за да пируват с насекомите, които бомбардираха уличните лампи. Мишки и сови разиграваха древни ритуали на хищници и плячка. Всички те се отличаваха с бдителност, която не беше същата като при дивите животни; това беше измъчена бдителност, резултат от дълга и уморителна история. Истории за злощастни срещи в човешките владения, трагедии от миналото.
Не казвах на съпруга си къде ходя, защото исках да го запазя само за себе си. Има много неща, които двойките правят по навик и защото така се очаква, и аз нямах нищо против тези ритуали. Понякога дори ми харесваха. Но имах нужда да бъда егоист по отношение на това петно от дива природа насред града. То разширяваше съзнанието ми, докато работех, успокояваше ме, предоставяше ми миниатюрни драми, чийто развой да чакам с нетърпение. Не подозирах, че докато лекувам с тази лепенка потребността си от свобода, съпругът ми мечтае за Зона X и много по-големи пространства. По-късно този паралел ми помогна да смекча гнева си от неговото заминаване, а после и объркването си, когато той се върна толкова променен… макар голата истина да беше, че все още не разбирах какво точно в него ми липсва.
„Те знаят, че границата напредва с по трийсет-петдесет сантиметра на година“, беше казала психологът.
Но аз намирах това твърдение за прекалено ограничаващо, прекалено невежо. Имаше хиляди „мъртви" места като онзи паркинг, хиляди преходни местности, които никой не виждаше и които бяха станали невидими, защото не бяха „полезни“ на никого. Те можеха да бъдат населявани от какви ли не видове, без никой да забележи. Бяхме започнали да възприемаме границата като монолитна, невидима стена, но ако членовете на единайсетата експедиция я бяха преминали на връщане, без дори да я забележат, не беше ли възможно да са я прекосили и други неща?
* * *
В тази нова фаза на моето сияние, докато се възстановявах от раните си, Кулата постоянно ме зовеше. Усещах физическото й присъствие под земята с яснота, напомняща на онази първа вълна на привличане, когато знаеш, без да поглеждаш, къде точно в стаята се намира обектът на желанието ти. Това донякъде беше собствената ми потребност да се върна, но отчасти може би се дължеше на ефекта на спорите, и аз се съпротивлявах, защото първо трябваше да свърша някои други неща. Тези неща също можеха, ако им се отдам без чужди вмешателства, да поставят всичко в перспектива.