Бях разгледала достатъчно проби. Обядвах и реших да не полагам повече усилия за разчистването на лагера; тази задача щеше да остане за някоя друга експедиция.
Беше чудесен, ослепителен приятно топъл следобед със смайващо синьо небе. Поседях известно време, загледана във водните кончета във високата трева и лупингите на един червеноглав кълвач. Само отлагах неизбежното, завръщането си в Кулата, но продължавах да губя време.
Когато най-после взех дневника на съпруга си и започнах да чета, сиянието ме заля с безкрайни вълни и ме свърза със земята, водата, дърветата и въздуха, а аз не спирах да се отварям все по-дълбоко.
* * *
Не очаквах нищо от нещата, които прочетох в дневника на съпруга си. С изключение на няколко сбити, набързо надраскани бележки, повечето текстове бяха адресирани към мен. Не го желаех и щом го установих, с усилие се въздържах да не хвърля дневника, сякаш е отрова. Реакцията ми нямаше нищо общо с любовта или липсата на такава, а с чувството на вина. Той е искал да сподели дневника си с мен, а сега беше или наистина мъртъв, или съществуваше в състояние, в което нямаше начин да установим общуване или взаимност. Единайсетата експедиция се бе състояла от осем души, само мъже: психолог, двама медици (в това число и съпругът ми), лингвист, геодезист, биолог, антрополог и археолог. Бяха дошли в Зона X през зимата, когато повечето дървета били голи, а тръстиките станали потъмни и дебели. Цветните храсти били „намусени“ и „сгушени“ покрай пътеката, както той се изразяваше. „По-малко птици от посоченото в докладите. Но къде ли отиват? Само призрачната птица знае.“ Небето често се покривало с облаци, а водата в кипарисовите блата била малко. „Откакто сме тук, не е валяло нито веднъж“, пишеше той в края на първата седмица.
Открили това, което само аз наричам Кулата, на петия или шестия ден — още повече се убедих, че мястото на базовия лагер е специално подбрано, за да подтикне към това откритие — но мнението на геодезиста им било, че трябва да продължат да картографират по-широката околност, и те съответно възприели различен курс на действие от нас. „Никой нямаше желание да слиза долу — пишеше съпругът ми, — най-малкото аз“. Той страдаше от клаустрофобия и понякога ставаше нощем, за да излезе да спи на верандата.
По някаква причина в техния случай психологът не ги принудил да слязат в Кулата. Продължили да изследват околността — разрушеното село, фара и нататък. Що се отнася до фара, съпругът ми отбелязваше ужаса, с който са открили следите от клането, но изпитвали „твърде много уважение към мъртвите, за да въдворяваме ред“ — предполагам, визираше преобърнатите маси на приземното ниво. Разочаровах се, че не споменава за снимката на пазача на фара на стената на площадката.
И те, като мен, намерили купчината дневници на върха на фара и останали потресени от това. „Спорихме ожесточено какво да правим. Аз исках да прекратим мисията и да се приберем у дома, защото очевидно ни бяха излъгали — бяха излъгали целия свят.“ В този момент обаче психологът явно е установил макар и деликатен контрол. Една от инструкциите за Зона X беше всяка експедиция да запази единство. Но още от следващия абзац ставаше ясно, че групата е решила да се раздели, сякаш за да се спаси мисията, като се съобразят с желанията на всички и съответно се предотвратят опитите някой да се върне през границата. Другият медик, антропологът, археологът и психологът останали във фара, за да прочетат дневниците и да разузнаят близката околност. Лингвистът и биологът се върнали, за да изследват Кулата, а съпругът ми и геодезистът продължили напред, след фара.
„Тук много би ти харесало — пишеше той в един особено страстен абзац, който ми лъхаше не толкова на оптимизъм, колкото на смущаваща еуфория. — Щеше да се влюбиш в светлината на дюните. Щеше да обикнеш безкрайната, експанзивна дивост на това място.“
Вървели по брега цяла седмица, картографирали и очаквали в даден момент да стигнат до границата, под каквато и да било форма, но някакво препятствие възпирало напредването им.
И те така и не стигнали.
Вместо това ден след ден се сблъсквали с един и същ хабитат. „Убеден съм, че вървим на север, но въпреки че изминаваме по петнайсет-двайсет мили до мръкване, нищо не се променя. Всичко е едно и също“, макар изрично да подчертаваше, че няма предвид, че по някакъв начин „се въртят в един и същ странен кръг“. В същото време е знаел, че „при всички положения вече трябваше да сме стигнали до границата“. Отдавна били навлезли в район, който той наричаше „Съдърн Рийч” и който още не е бил картографиран, но за който „бяхме насърчени от неясните изказвания на висшестоящите да смятаме, че съществува значително отвъд границата“.