Аз също знаех, че Зона X свършва внезапно недалеч след фара. Откъде го знаех ли? Висшестоящите ни го бяха казали по време на обучението. Значи нищо не знаех.
Накрая решили да се върнат, защото „в далечината зад себе си видяхме странни каскадни светлини и още светлини и звуци отвътре, които не можехме да идентифицираме. Разтревожихме се за участниците в експедицията, които бяха останали там.“ Когато тръгнали назад, тъкмо били зърнали „скалист остров, първият остров, който виждахме“ и който „предизвикваше силното ни желание да го изследваме, макар да нямаше лесен начин да стигнем до него“. Островът „като че ли някога е бил обитаван — забелязахме каменни къщи по един хълм и кей на брега“.
Вместо седем, връщането им отнело четири дни, „сякаш земята се беше свила“. Когато стигнали до фара, открили, че психолога го няма, а на площадката по средата намерили кървави следи от стрелба. Умиращият археолог „ни каза, че нещо „не от този свят“ се е качило по стълбите и е убило психолога, а после е избягало с тялото му. „Но по-късно психологът се върна“, бълнуваше археологът. Имаше само две тела и никое от тях не беше на психолога. Той не можеше да си обясни липсата му. Не можеше да ни обясни и защо после са се застреляли един друг, освен да повтаря „не си вярвахме“ отново и отново.“ Съпругът ми отбелязваше, че „някои от раните, които видях, не бяха от куршуми, и дори пръските кръв по стените не приличаха на това, което бях виждал на различни местопрестъпления. На пода имаше странна утайка.“
Археологът „се подпря на ъгъла на площадката и заплаши да ни застреля, ако се приближа, за да огледам раните му. Скоро обаче умря.“ Двамата бързо изнесли останалите тела от площадката и ги погребали високо на плажа недалече от фара. „Беше труден момент и не знам дали успяхме да се възстановим след него, призрачна птицо. Не знам.“
Оставали лингвистът и биологът в Кулата. „Геодезистът предложи или да се върнем нагоре по брега след фара, или да слезем надолу покрай морето. Но и двамата знаехме, че това е бягство от отговорност. Думите му всъщност означаваха да зарежем мисията и да се изгубим в пейзажа.“
А пейзажът вече ги притискал. Температурите рязко падали и се качвали. Дълбоко в земята се чувал грохот, който се усещал като леки трусове. Слънчевата светлина имала „зеленикав оттенък“, сякаш „границата изкривяваше зрението ни“. Видели също „ята от птици, летящи навътре към сушата — не от един и същ вид, а ястреби и патици, чапли и орли, събрани заедно като че ли от обща кауза“.
Когато отишли при Кулата, посмели да слязат само няколко нива надолу, преди да се качат обратно. Не забелязах да споменава за думи по стената. „Ако лингвистът и биологът бяха вътре, явно бяха слезли много по-дълбоко, но ние нямахме желание да ги следваме.“ Върнали се в базовия лагер и там открили тялото на биолога, прободено на няколко места. Лингвистът бил оставил бележка, на която пишело само: „Отивам в тунела. Не ме търсете“. Изпитах странно съчувствие като към загинал другар. Биологът без съмнение се беше опитал да се разбере разумно с лингвиста. Поне така си казвах. А може би се беше опитал да убие лингвиста. Последният обаче явно беше запленен от Кулата и думите на Пълзящия. Сега осъзнавам, че осмислянето на тези думи толкова отблизо може да се окаже прекалено тежко за всекиго.
На свечеряване геодезистът и съпругът ми се върнали при Кулата. Защо, не ставаше ясно от записите в дневника — започнаха да се появяват пропуски на цели часове без сведения. През нощта обаче видели призрачно шествие, вървящо към Кулата: седем от осемте участници в експедицията, включително двойници на съпруга ми и геодезиста. „Видях себе си с очите си. Лицето ми беше напълно безизразно. Очевидно бях аз… и същевременно не бях. И двамата с геодезиста замръзнахме в шок. Не се опитахме да ги спрем. Някак ми изглеждаше невъзможно да спрем себе си. Няма да лъжа: бяхме ужасени. Не можехме да сторим нищо, освен да ги гледаме как слизат надолу. Миг след това проумях всичко. Ние бяхме мъртви. Бяхме призраци, бродещи в това обитавано от духове място, и макар да не го знаехме, тук хората водеха нормален живот, всичко си беше, каквото трябва да бъде… но ние не го виждахме през булото и интерференцията.“
Съпругът ми бавно се отърсил от това чувство. Няколко часа чакали, скрити в дърветата зад Кулата, за да видят дали двойниците им ще се завърнат. Спорили как трябва да постъпят, ако това стане. Геодезистът искал да ги убие. Съпругът ми държал да ги разпита. В шока си никой от двамата не съобразил, че не са видели психолога сред другите. По някое време от Кулата се чул съскащ звук като от пара и в небето се стрелнал лъч светлина, после рязко изчезнал. Никой не излязъл отвътре и двамата мъже в крайна сметка се върнали в базовия лагер.