Тук решили, че пътищата им трябва да се разделят. Геодезистът бил видял повече, отколкото му трябвало, и възнамерявал незабавно да се върне по пътеката до границата. Съпругът ми отказал да го направи, защото подозирал, че „идеята за връщане по същия път, както на идване, може да се окаже капан“. С течение на времето и дългия поход на север, при който не срещнали никакви препятствия, мъжът ми започнал да става „подозрителен към цялата идея за границите“, макар все още да не можел да синтезира „силата на това усещане“ в съгласувана теория.
В този директен разказ за случилото се с експедицията бяха преплетени и лични наблюдения, повечето от които нямам желание да предавам тук. Ще спомена само един пасаж, свързан както със Зона X, така и с нашата връзка:
„Докато гледам всичко това, докато го преживявам, дори когато е лошо, ми се иска ти да беше тук. Иска ми се да се бяхме кандидатирали заедно. Тук, по пътя на север, щях да те разбера по-добре. Нямаше да е нужно да си говорим каквото и да било, ако ти не искаш. Това нямаше да ме тревожи. Ни най-малко. И нямаше да се върнем. Щяхме да продължим да вървим напред, докато повече няма накъде.“
Бавно и болезнено осъзнавах какво чета още от първите думи на дневника. Съпругът ми бе имал душевен живот, различен от ведрата му външност, и ако го бях допуснала до себе си, можеше и да го разбера по-рано. Само че не го бях направила, разбира се. Бях допуснала до себе си езерца и гъбички, разяждащи пластмаса, но не и него. От всички аспекти на дневника му този ме измъчваше най-силно. Той имаше своя дял в проблемите помежду ни — беше ме притискал твърде много, беше искал прекалено много, беше се опитвал да види в мен нещо, което не съществува. Но аз можех да го пресрещна по пътя и да си възвърна независимостта. А сега беше късно за това.
В личните му наблюдения имаше множество красиви бележки. Описание на езерце, образувано от вълните в скалите на брега точно зад фара. Пространно наблюдение на нетипичния начин, по който един морелетник използвал стридите, докато се опитвал да убие голяма риба. В един плик, залепен на гърба, имаше снимки на езерцето. Вътре старателно бяха прибрани и изсушени диви цветя, тънка шушулка със семена и няколко необичайни листа. Съпругът ми надали е имал интерес към тях; дори наблюденията на птицата и тази страница с наблюдения са изисквали огромна концентрация от него. Знаех, че те са предназначени единствено и само за мен. Нямаше посвещение, но го разбирах дори по сдържаността му. Той знаеше колко мразя обръщения като „любов моя“.
Последният абзац, написан при завръщането му във фара, гласеше: „Връщам се нагоре по брега. Но не пеша. В разрушеното село имаше лодка. Продънена и изгнила, но от стената пред фара мога да взема достатъчно дървен материал, за да я поправя. Ще плавам покрай брега, докъдето мога. До острова, а може и след него. Ако някога прочетеш това, да знаеш, че отивам там. Там ще бъда.“ Възможно ли беше във всички тези преходни екосистеми да има и някоя още по-преходна, на границата на влиянието на Кулата, но все още не под влиянието на границата?
След като дочетох дневника, останах с утехата на този образ: как съпругът ми гребе в морето с лодката си през прибоя на вълните и отвъд него. Как следва брега на север, сам, търсейки в това преживяване радостта на малките моменти, които си спомня от по-щастливите си дни. Това ме изпълни със свирепа гордост от него. Показваше решителност. Показваше смелост. Правеше го по-близък до мен, отколкото някога съм го чувствала през всичките години, прекарани заедно.
Сред отблясъците и разпокъсаните мисли, последвали четенето на дневника, се почудих дали той продължава да пише и дали окото на делфина ми се е видяло познато по друга причина, освен че беше толкова човешко. Скоро обаче се отърсих от тези нелепици; някои въпроси могат да те съсипят, ако твърде дълго не намираш отговор.
* * *
Травмите ми бяха намалели до постоянна, но поносима болка при дишане. Неслучайно по мръкване сиянието в мен отново бушуваше в дробовете и гърлото ми и си представях как от устата ми струи светлина. Потреперих при мисълта за фонтана, вдигнал се от психолога, който гледан отдалеч приличаше на сигнал за тревога. Не можех да чакам до сутринта, дори това да беше само предчувствие за далечно бъдеще. Щях да се върна в Кулата сега. Това беше единственото място, на което можех да отида. Оставих автомата и другите оръжия. Оставих ножа си. Оставих и раницата си, като закачих само една манерка с вода на колана си. Взех фотоапарата, но после размислих и го захвърлих до една скала по средата на пътя. Импулсът да запечатам нещата щеше само да ме разсейва, а и снимките нямаха по-голямо значение от пробите. Във фара ме чакаха десетилетия дневници. Пред мен витаеха призраците на поколения експедиции. Безсмислената лудост на всичко това и напрежението почти ме завладяха отново. Напразните усилия на всички.