Бях взела фенер, но открих, че виждам достатъчно добре на зеленото сияние, което се излъчваше от собственото ми тяло. Движех се бързо в мрака по пътеката към кулата. Черният безоблачен покров, обрамчен от тънките високи силуети на боровете, отразяваше необятността на небесата. Без граници, без изкуствена светлина, която да крие хилядите блестящи дреболии наоколо. Виждах всичко. Някога, като дете, се взирах в нощното небе и като всички останали чаках да видя падаща звезда. Като възрастна сядах на покрива на къщурката си край залива, а по-късно на пустия паркинг, и гледах не падащите, а неподвижните звезди и се опитвах да си представя какви ли твари живееха в звездните езерца далеч от нас. Звездите, които виждах сега, изглеждаха странни, пръснати в тъмнината в нов безпорядък, въпреки че само предната нощ се бях утешавала с познатия им вид. Нима чак сега ги виждах ясно? Или бях по-далеч от дома си, отколкото предполагах? Тази мисъл не трябваше да ми носи мрачно задоволство.
* * *
Когато влязох в Кулата, долових пулса още по ясно. Противогазът беше плътно прилепнал върху носа и устата ми. Не знаех дали се опитвам да се предпазя от допълнително заразяване или да запазя сиянието си. Биолуминесценцията на думите по стената се беше усилила, а сиянието от кожата ми сякаш й отговаряше и осветяваше пътя ми. Не усещах друга разлика, докато слизах надолу. Ако по-горните нива ми бяха станали някак познати, това чувство се балансираше от отрезвяващия факт, че за първи път бях сама в Кулата. След всеки завой на стените към дълбокия мрак, разпръсван единствено от зърнистата зелена светлина, очаквах от тъмнината да изскочи нещо и да ме нападне. В тези мигове усещах липсата на геодезиста и ме обземаше чувство на вина. Въпреки концентрацията си почувствах привличането на думите по стената и колкото и да се опитвах да се съсредоточа върху по-долните нива, те постоянно ме дърпаха назад. „В засяването на сенките ще има благодат и милост, които ще родят тъмни цветя, и техните зъби ще поглъщат и хранят, и ще възвестят отминаването на една епоха…“
По-скоро, отколкото очаквах, стигнах до мястото, където бяхме намерили мъртвото тяло на антрополога. Някак си се изненадах, че то още е там, заобиколено от останките от нейното преминаване в отвъдното — парчета дрехи, празната й раница, няколко счупени епруветки, назъбения контур на главата й. Сега беше покрита с движещ се килим от бледи организми, които, погледнати отблизо, се оказаха малките ръковидни паразити, обитаващи думите на стената. Не можех да определя дали я защитават, променят или разлагат тялото й, също както не знаех дали някаква итерация на антрополога наистина се е явила на геодезиста край базовия лагер, след като тръгнах към фара…
Без да се бавя, продължих надолу.
Пулсът на Кулата се усили и започна да кънти. Думите на стената отново станаха по-свежи, сякаш току-що „изсъхнали“ след създаването си. Долових някакво жужене под пулса, напомнящо на статично електричество. Хладната влажна миризма на застояло отстъпваше място на нещо по-тропично и задушливо. Открих, че се потя. Но по-важното беше, че следите на Пълзящия под краката ми ставаха по-свежи и лепкави и аз се стараех да вървя близо до дясната стена, за да не стъпвам в тях. Тази стена също се бе променила и вече беше покрита с тънък слой мъхове и лишеи. Неприятно ми бе да долепям гръб до нея, за да избегна веществото на пода, но нямах друг избор.
Думите на стената бяха толкова свежи, че от тях сякаш капеше вода, а ръковидните същества бяха по-малобройни, събрани на гъсти групички, като че ли още не се бяха разбудили и оживели напълно. „Това, което умира, ще познае живота в смъртта, защото тленното не се забравя и оживелите ще вървят по света в блаженството на неведението…“
Слязох още едно ниво по-надолу и на правата отсечка преди следващия завой… видях светлина. Остра, златна светлина, излъчваща се от невидим за мен източник, скрит от стената, а сиянието в мен започна да пулсира и да се вълнува. Жуженето се усили още повече, докато стана толкова агресивно и свистящо, че сякаш всеки миг от ушите ми щеше да потече кръв. Пулсът гърмеше във всяка клетка от тялото ми. Не се чувствах като човек, а само като приемник на поредица мощни излъчвания. Усещах как сиянието изригва от устата ми с полувидими пръски и като се сблъска с противогаза, задъхано го свалих. В съзнанието ми се промъкна мисълта „Дай обратно на това, което ти е дало“, без да знам какво подхранвам, нито какво значи това за сбора от клетки и мисли, който представлявах в момента.