Разбирате ли: не можех да се обърна, също както не можех да върна времето назад. Свободната ми воля беше отслабнала, ако ще и само заради изкушението на неизвестното. Да напусна това място, да изляза на повърхността, без да видя какво се крие зад следващия ъгъл… въображението ми щеше вечно да ме измъчва. В този миг убедих себе си, че предпочитам да умра, но да знам… нещо, каквото и да е.
Прекрачих прага. Спуснах се към светлината.
* * *
Една нощ през последните ми месеци край Скалния залив — след като окончателно бях разбрала, че няма да ми подновят финансирането, и преди да се появят каквито и да било перспективи за нова работа — ме обзе особено силно безпокойство. Бях си довела поредния непознат от бара, за да се опитам да се разсея, но той си беше тръгнал преди часове. Не можех да се отърся от безсънието, а и още бях пияна. Беше глупаво и опасно, но реших да се кача в пикапа си и да отида при скалните езерца. В три сутринта беше времето на отлива; прииска ми се да се промъкна близо до криещите се във водата твари и някак си да ги изненадам. Бях си наумила, че нощем, когато никой не ги гледа, езерцата се променят. Може би така става, когато човек изучава нещо толкова дълго, че може в миг да различи една морска анемона от друга или да познае обитателя на някое от езерцата сред редица други, сякаш е заподозрян престъпник.
Паркирах и тръгнах по виещата се пътечка към плажа, светейки си с малкото фенерче на ключодържателя си. Прегазих през плитчините и се покатерих на скалата. Наистина исках да се изгубя. През целия живот ми повтаряха, че твърде много се стремя да контролирам всичко, но това изобщо не беше вярно. Никога нищо не съм контролирала, нито съм го искала.
Онази нощ, макар да бях намерила хиляди оправдания, за да обвинявам другите, знаех, че сама съм си виновна. Не изпращах доклади. Не се придържах към целта на работата си. Записвах странни периферни данни. Не предоставях нищо, което би могло да задоволи финансиращата организация. Аз бях кралицата на скалните езерца и моята дума беше закон; докладвах само това, което исках да докладвам. Бях се увлякла, както винаги, защото се бях разтопила в обкръжението си; не можех да запазя дистанция и безпристрастност; обективността бе непозната територия за мен.
Обикалях езерцата едно по едно с жалкото си фенерче, като неведнъж губех равновесие и едва не падах. Ако някой ме наблюдаваше — а кой знае дали не е било така? — сигурно е виждал една проклинаща, полупияна, безразсъдна биоложка, изгубила всяка представа за реалността, прекарала две цели години в средата на нищото, уязвима и самотна, макар да си е обещала, че никога няма да бъде такава. Нещата, които правеше и говореше, обществото определяше като асоциални и егоистични. Тя търсеше нещо в скалните езерца посред нощ, макар това, което намираше през деня, да бе достатъчно вълшебно. Може би дори крещеше и пищеше, и правеше пируети по хлъзгавите скали, като че ли и най-хубавите обувки в света не могат да те прецакат и да те запратят върху камъка, за да си счупиш главата, да набиеш челото си с миди и рачета, и да потече кръв.
Но макар да не го заслужавах — заслужавах ли го? — аз все пак намерих нещо вълшебно, нещо, което ми се откри със собствена светлина. Забелязах проблясващо, вълнисто сияние, идещо от едно от по-големите скални езерца, което ме накара да спра на място. Наистина ли исках знак? Наистина ли исках да открия нещо или само така си мислех? Е, реших, че наистина искам да открия нещо, и тръгнах към него, изведнъж изтрезняла достатъчно, за да внимавам къде стъпвам и да не си счупя главата, преди да съм видяла какво има в онова езерце.
Когато най-после стигнах до него и приклекнах, подпряла ръце на коленете си, за да погледна във водата, открих рядък вид огромна морска звезда с шест лъча, по-голяма от касерола, която излъчваше тъмнозлатисто сияние в неподвижната вода, сякаш гореше. Повечето специалисти предпочитахме да я наричаме „унищожител на светове“ вместо с научното й название. Беше покрита с дебели бодли, а по ръбовете й, украсени с изумрудено зелено, забелязах най-нежните прозрачни власинки — хиляди на брой, те тласкаха морската звезда по пътя й в търсене на плячка — други, по-малки морски звезди. Никога дотогава не бях виждал унищожител на светове, дори в аквариум. Беше толкова неочаквано, че забравих за хлъзгавата скала и когато се поместих, едва не паднах. Подпрях се с една ръка на брега на езерцето, за да се задържа.