Колкото по-дълго се взирах в съществото, толкова по-непонятно и чуждо ми ставаше то, и все повече ми се струваше, че не знам нищо за природата и екосистемите… Имаше нещо в настроението ми и в тъмното сияние на морската звезда, което засенчваше здравия разум и ме караше да виждам това същество, което си имаше своето място в таксономията — беше определено, изучено и описано — несводимо до тези неща. И докато го гледах, осъзнах, че трябва да призная, че не знам нищо и за самата себе си, че не знам дори дали това е лъжа или истина.
Когато най-после откъснах поглед от морската звезда и се изправих, не можех да различа къде свършва морето и започва небето, нито дали гледам към водата или брега. Бях напълно отнесена и объркана, а единственият ми ориентир беше светещият фар на звездата в краката ми.
Преживяването, когато свих зад ъгъла и видях Пълзящия за първи път, беше подобно, само че хилядократно умножено. Ако край онова езерце преди години не можех да различа морето от брега, то сега не можех да отделя стълбите от тавана и макар да се опитах да се подпра с една ръка на стената, тя като че ли се огъна, още преди да я докосна, и аз с усилие се задържах да не падна през нея.
Освен това тук, в недрата на кулата, не можех изобщо да разбера какво виждам и дори сега ми е трудно да го сглобя от фрагментите, за които не мога да гарантирам. Трудно е да се каже какви бели полета попълва съзнанието ми, само и само да се избави от тежестта на толкова много неизвестни.
Златна светлина ли казах, че съм видяла? Щом заобиколих покрай ъгъла, тя вече не беше златна, а синьозелена и не приличаше на нищо, което бях виждала до момента. Светлината струеше вечна и ослепителна, кървяща и гъста, наслоена и попиваща. То така стъписа способността ми да възприемам форми, че се принудих да изключа зрението си и първо да се фокусирам върху сведенията от другите си сетива.
Звукът, който сега чувах, приличаше на кресчендото на разбиващ се лед или ледени кристали, създаващи неземния шум, който преди това погрешно бях взела за жужене и който сега започваше да придобива мощна мелодия и ритъм, изпълващи мозъка ми. Смътно и някак отдалеч осъзнах, че думите на стените също са пропити със звук, но преди не съм имала способността да го чувам. Вибрацията също имаше консистенция и тежест. Усещах парлива миризма, като на опадали листа в късна есен или огромен, далечен мотор на ръба на прегряването…и едновременно с това солен парещ вкус.
Никои думи не могат… никои снимки не могат…
Докато се приспособявах към светлината, Пълзящият продължаваше да се преобразява с мълниеносна скорост, сякаш за да се присмее на неспособността ми да го разбера. Представляваше фигура в поредица от пречупващи стъкла, множество слоеве във формата на свод. Огромно чудовище, напомнящо на гол охлюв, обградено от още по-странни същества, обикалящи като сателити около него. Блестяща звезда. Погледът ми постоянно отскачаше от него, сякаш зрителният ми нерв не бе достатъчно здрав. Още тогава ми хрумна, че съществото може да извлича тези впечатления от съзнанието ми и да ги проектира обратно към мен като форма на камуфлаж. За да възпрепятства биолога в мен, да разстрои малкото останала логика.
После то придоби гигантски размери пред увреденото ми зрение; нарастваше и сякаш скачаше към мен. Формата му се разпростираше, докато не стигна дори дотам, където не беше или не би трябвало да бъде. Сега приличаше повече на препятствие или стена, или дебела затворена врата, препречваща стълбите. Не стена от светлина — златна, синя, зелена, съществуваща в някакъв друг спектър — а стена от плът, напомняща на светлина, с остри, извити елементи и текстурата на лед, получен от замръзнала течаща вода. Оставах с впечатлението за живи същества, които се носят лениво във въздуха наоколо като меки попови лъжички, но в периферията на зрителното ми поле, така че не можех да бъда сигурна дали нe са само зрителна измама.
Полузаслепена, но все още намираща опора в другите си сетива, ми се стори, че в тази фрагментарна маса, във всички тези различни импресии за Пълзящия, виждам по-тъмна сянка на ръка или някакво ехо от ръка в постоянно размазано движение, която непрестанно се приближаваше към лявата стена с повтаряща се дълбочина и сигнали и напредваше мъчително бавно — с посланието си, с кода на промяната си, с оразмеряванията и корекциите си, с трансформациите си. И може би още една тъмна сянка, със смътната форма на глава, която кима над ръката, но също така неясна, като че ли плувах в мътна вода и виждах водорасли в далечината.