Когато се насилих да се приближа с треперещи ръце, въздействието му се промени или аз започнах да губя и да идвам в съзнание на пресекулки. В един момент ми се струваше, че там няма нищо, абсолютно нищо, а думите сами се пишеха; в следващия Пълзящия пак се появяваше, после отново изчезваше, оставяйки след себе си само внушението за ръка и пишещи се думи.
Какво правите, когато петте ви сетива не достигат? Защото аз все още не можех истински да го видя по-ясно, отколкото под микроскопа си, и това ме плашеше най-много. Защо не можех да го видя? В мислите си видях как стоя над морската звезда в Скалния залив, а тя расте ли, расте, докато езерцето не се превръща в целия свят и аз стъпвам неуверено по грапавата му светеща повърхност, вперила поглед в нощното небе, докато светлината му струи нагоре през мен.
За да се противопоставя на това непоносимо напрежение на светлината, сякаш цялата тежест на Зона X се бе съсредоточила тук, аз промених тактиката си; опитах се да се фокусирам само върху създаването на думите на стената, върху загатнатата глава или шлем или… какво?… някъде над ръката. Водопад от искри, за които знаех, че са живи организми. Нова дума на стената. А аз още не виждам, сиянието в мен почти е притихнало, сякаш сме в катедрала.
Мащабът на това преживяване, съчетан с пулса и кресчендото на звука от постоянното писане, ме изпълниха, докато в мен не остана никакво пространство. Това беше моментът, който бях чакала през целия си живот, без да го знам: моментът на духовност, която няма нищо общо с религията, най-красивото и най-ужасното нещо, което някога бих могла да преживея. Но не можех да го възприема. Колко неподходяща записваща техника носех със себе си и какво неподходящо име му бях дала — Пълзящия. Времето се издължи и се превърна просто в гориво за думите, които това нещо бе създавало на стената кой знае колко години, кой знае с каква цел. Не знам колко дълго стоях там на прага и гледах Пълзящия. Можех да го гледам вечно и да не забележа как тече времето.
А после?
Какво настъпва след откровението и парализата?
Или смърт, или бавно, сигурно топене. Завръщане към физическия свят. Не толкова че свикнах с присъствието на Пълзящия, колкото използвах спомена за морската звезда в скалното езерце, за да се изправя. Стигнах до момент, в който стоях замръзнала — само един безкрайно малък момент — когато отново видях Пълзящия като организъм. Сложен, уникален, вдъхващ страхопочитание, опасен организъм. Може да беше необясним. Може да беше твърде необятен за сетивата ми, за науката и разсъдъка ми, но аз все още вярвах, че се намирам в присъствието на някакво живо същество, чиято мимикрия използваше собствените ми мисли.
Защото дори в този момент вярвах, че той извлича тези различни впечатления за себе си от съзнанието ми и ги изпраща обратно към мен като форма на камуфлаж. За да обърка биолога в мен, за да фрустрира логиката, която ми оставаше.
С усилие, което чувствах в стоновете на крайниците си и разместването на костите си, аз се извърнах от Пълзящия.
Това съвсем обикновено движение ме изпълни с такова облекчение, че прегърнах стената с всичките й студени грапавини. Затворих очи — защо ми беше зрението, щом само ме предаваше? — и заслизах заднешком надолу. Усещах светлината върху гърба си. Усещах музиката на думите. Пистолетът, който съвсем бях забравила, се впиваше в хълбока ми. Самата идея за оръжие сега ми се струваше също толкова жалка и безполезна като думата „проби“. И двете предполагаха някаква цел. Но каква цел можех да имам аз?
Направих само една-две крачки, когато усетих нарастваща топлина и тежест в гърба ми, някаква ближеща, плискаща влага, докато гъстата светлина се превръщаше в самото море. Помислих си, че всеки миг ще побягна, но не го направих. След още няколко стъпки започнах да се давя и осъзнах, че светлината наистина се е превърнала в море.
Някак си се давех, макар да не бях действително под вода.
В мен се надигна лудост, ужасяващата безлика паника на дете, паднало във фонтана, което за първи път осъзнава, докато дробовете му се пълнят с вода, че може да умре. Нямаше край, нямаше разминаване, нямаше справяне.
Успях само да си поема дълбоко дъх за последно и да го задържа в мига, в който ме заля мътният, синьозелен, светнал от искри океан. Продължавах да се давя и да се съпротивлявам, докато някаква част от мен не осъзна, че ще се давя вечно. Представях си как политам от скалите, как падам и ме блъскат вълните. Отнасят ме на хиляди мили разстояние, неразпознаваема, приела някаква друга форма, но запазила ужасния спомен за този момент.