После усетих как зад мен започват да се обръщат стотици очи и да ме наблюдават. Аз плувах в басейн пред погледа на чудовищно малко момиченце. Бях мишка на празен паркинг, следена от лисица. Бях плячка, достигната от морската звезда и завлечена на дъното на езерцето.
В някаква херметична част на съзнанието ми сиянието ми казваше, че трябва да приема смъртта си. Че няма да оцелея. Трябваше ли да намеря покой в това? Не го намирах. Аз бях като всеки друг организъм. Исках да живея. Толкова силно исках да живея, че ме болеше. Но не можех повече. Не можех дори да дишам. Затова отворих уста и приветствах водата, приветствах течението. Само че това не се оказа вода. И очите, които ме гледаха, не бяха очи; бях притисната от Пълзящия. Бях го приела в себе си и той целият беше върху мен; не можех да се движа, не можех да мисля, бях безпомощна и сама.
Върху съзнанието ми се изля бурен водопад, но водата се състоеше от пръсти, стотици пръсти, които опипваха и натискаха кожата на врата ми, а после се впиваха отзад през черепа ми и стигаха до мозъка ми… след това напрежението намаля, макар че впечатлението за неограничена сила не изчезна, и за известно време, докато още се давех, ме обзе ледено спокойствие, а през това спокойствие заструи монументална синьозелена светлина. Усетих мирис на изгоряло в собствената си глава и видях червени и жълти отблясъци; изпищях, защото имах чувството, че черепът ми се е разбил на прах, а после отново се е събрал прашинка по прашинка.
„Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“.
Това беше най-мъчителната агония, която някога съм изпитвала, сякаш метален кол ме пробождаше отново и отново, а болката се разливаше като втора кожа в контурите на тялото ми. Всичко се обагри в червено. Припаднах. Свестих се. Припадах и се свестявах, запъхтяна за глътка въздух, ритах с крака, дращех по стената за опора. Устата ми беше тъй широко отворена от писъците, че нещо влезе в нея. Стори ми се, че за минута съм спряла да дишам, но сиянието в мен не усети такова прекъсване. То продължаваше да насища кръвта ми с кислород.
Изведнъж гибелната инвазия изчезна, а заедно с нея и усещането за давене в гъстото море, което ме заобикаляше. Усетих тласък и Пълзящият ме отхвърли настрана, по стълбите надолу. Озовах се там смачкана и цялата в рани. Нямаше на какво да се облегна и се свлякох като чувал, строполих се пред нещо, което не би трябвало да съществува, не би трябвало да ме напада. „Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“. Поемах въздух на големи, разтрисащи глътки, отпуснала нараненото си тяло на стъпалата.
Но не можех да остана там. С разранено гърло и изкормени вътрешности аз се хвърлих надолу в необятния мрак под Пълзящия; първо на ръце и колене, като драсках да избягам, завладяна от сляп, панически импулс да се отдалеча от полезрението му.
Когато светлината зад мен избледня и се почувствах в безопасност, отново се свлякох на пода. Дълго лежах така. Очевидно Пълзящият вече ме познаваше. Очевидно аз бях думи, които той разбираше, за разлика от антрополога. Почудих се дали клетките ми дълго ще крият трансформацията си от мен. Чудех се дали това е началото на края. Но преди всичко изпитвах върховно облекчение, че съм преминала през това изпитание, макар и на косъм. Сиянието се бе сгушило, наранено, дълбоко в мен.
* * *
Може би единственият ми истински професионализъм, единственият ми талант е да оцелявам в смъртоносни ситуации. Не знам кога успях отново да се изправя и да продължа с омекнали крака. Не знам колко време е минало. Може да са били и часове, но в крайна сметка станах.
Скоро витото стълбище се изправи, а успоредно с това задушаващата влага намаля, малките същества, които живееха по стената, изчезнаха, а звуците от Пълзящия горе заглъхнаха. Макар все още да виждах драскулките на призраците от миналото по стената, дори собствената ми луминесценция притъмня. Следях внимателно плетеницата от думи, сякаш те някак си можеха да ме наранят като самия Пълзящ, но в същото време намирах и някаква утеха в тях. Тук вариациите бяха по-понятни и ми звучаха по-логично; „И то дойде за мен. И заличи всичко останало“. Отново и отново. Дали думите тук ставаха по-голи или аз знаех повече?
Нямах представа накъде водят тези привидно безкрайни стъпала, но не можех да не забележа, че тук те имат почти същата дълбочина и широчина като стъпалата във фара. Равната повърхност на тавана се беше променила и сега беше прорязана от дълбоки, извити бразди.