— Твърде монотонна? Точно така — добави мисис Рейчъл. — Като книга, в която всички страници са еднакви, ето какво… Дора ще стане добра и благовъзпитана жена, но никога няма да може да ти подпали кръвта. Е, хубаво е да си обградена от този тип хора, дори те да не са интересни толкова, колкото другия тип…
Гилбърт Блайт вероятно бе единственият човек, у когото новината за оставката на Анн предизвика съвсем определени чувства. Нейните ученици погледнаха на новината като на истинска катастрофа. Анета Бел изпадна в истерия, когато се върна у дома си. Антъни Пай проведе две люти и непредизвикани с нищо битки с другите момчета, за да се освободи от чувствата си. Барбара Шоу плака през цялата нощ. Пол Ървинг отчаяно заяви на баба си, че тя не трябва да очаква от него да яде кашата си цяла една седмица.
— Не мога да го направя, бабо — каза той. — Аз наистина не зная дали изобщо ще мога да ям каквото и да било. Чувствам, ме някаква ужасна буца е заседнала в гърлото ми. Бих плакал през целия път от училището до дома, ако Джейк Донъл не ме наблюдаваше. Мисля, че ще плача, след като си отида в леглото. Това няма да личи по очите ми утре, нали? А ще бъде такова облекчение. Но в никакъв случай няма да мога да си изям овесената каша. Ще имам нужда да събера всичката сила на ума си, за да понеса всичко това, бабо, и няма да мога да преглътна дори едно зрънце от кашата. О, бабо, не зная какво ще правя, когато моята хубава учителка замине. Милти Баултър казва, че може да се обзаложи, че в училището ще дойде Джейн Андрюс. Предполагам, че мис Андрюс е много хубава. Но зная, че тя няма да разбира нещата така, както ги разбираше мис Шърли.
Дайана погледна на цялата тази работа също много песимистично:
— Ще остана ужасно самотна тук през зимата — проплака тя една привечер, когато лунната светлина огря околността с „въздушното си сребро“ през клоните на черешите и изпълни източната мансардна стая с нежни лъчи, които заприличаха на двете разговарящи тихо момичета на съновидение. Анн седеше на своя люлеещ със стол до прозореца, а Дайана на отоманката.
— Ти и Гилбърт ще заминете… и семейство Алън също. Викат мистър Алън в Шарлоттаун и, разбира се, той ще приеме предложението. Това е много подло. Ние няма да имаме проповедник през цялата зима, предполагам, и ще трябва да прослушаме цял списък от кандидати… а половината от тях няма да са ни най-малко добри…
— Надявам се, че няма да призоват мистър Бакстър от Ийст Графтън тук, въпреки всичко — каза решително Анн. — Той очаква да го призоват, но неговите проповеди са толкова мрачни. Мистър Бел казва, че той е проповедник от старата школа, но мисис Линд добавя, че в него няма нищо друго, освен лошо храносмилане. По всичко личеше, че неговата жена не бе добра готвачка и мисис Линд казва, че когато един мъж яде клисав хляб две седмици в месеца, неговата теология е податлива към извращения в друга посока. Мисис Алън се чувства много зле от това, че ще трябва да замине. Тя казва, че всички са били много мили с нея от мига, в който тя е стъпила в Ейвънли като булка и има чувството, че ще напусне приятели, с които е живяла цял живот. Още повече, че гробчето на детето им е тук, знаеш това. Тя казва, че не вижда как би могла да замине и да го остави… то бе съвсем малко детенце, само на три месеца… на него ще му липсва майката, въпреки, че тя намира за по-добре да не казва нищо на мистър Алън. Сподели, че се е промъквала през брезовата горичка зад дома си почти всяка нощ, за да отиде до гробищата и да изпее приспивна песен на детето си. Разказа ми всичко това миналата вечер, когато отидох да положа онези ранни диви рози на гроба на Матю. Обещах й, че докато съм в Ейвънли, ще поставям цветя на гробчето на бебето, а когато замина, ще бъда сигурна, че…
— Ще го правя аз — добави развълнувано Дайана. — Разбира се, че ще го правя. Ще поставям цветя и на гроба на Матю, заради тебе, Анн.
— О, благодаря ти. Възнамерявах да те помоля да правиш това, ако имаш желание. И на гроба на малката Хестър Грей също, нали?! Моля те, не забравяй нейния гроб. Знаеш ли, толкова си мислих и сънувах малката Хестър Грей, че тя по някакъв странен начин стана реалност за мене. Мисля за нея, виждам я там отзад, в нейната малка градинка, в хладния, тих и зелен кът… и си представям, че ако бих могла да се промъкна дотам някоя пролетна вечер, точно в онова магическо време, между светлината на деня и тъмнината на нощта… и ако стъпвам на пръсти тихо по брезовия хълм, така че моите стъпки да не я изплашат, аз ще открия, че градината е такава, каквато си е била, цялата потънала в юнски лилии и ранни рози, с малката къщичка на отвъдната й страна, цялата обвита с лози… и малката Хестър Грей ще е там, с нейните нежни очи, и вятърът ще къдри тъмната й коса и, блуждаейки наоколо, Хестър ще докосва с върховете на пръстите си цветовете на лилиите и ще шепне тайни на розите… и бих отишла по-нататък, о, толкова нежно бих протегнала ръцете си, за да й кажа: „Малка Хестър Грей, няма ли да ми позволиш да ти бъда приятелка в игрите, защото аз също обичам розите?“. И ние ще седнем на старата скамейка и ще си поговорим малко и ще помечтаем малко… или просто между нас ще цари една красива тишина. А след това луната ще се издигне и аз ще се огледам около себе си… и там няма да я има Хестър Грей, и няма да я има малката къщичка, обвита в лозите, и няма да ги има розите… само една стара, празна градина, сред тревите на която са разпръснати юнските лалета и вятърът въздиша… о, толкова жалостиво… в черешовите дървета. И аз няма да зная дали е било реалност или просто съм си въобразила всичко случило се…