— Защото много скоро ще се уморят да ядат пудинг.
— Бих искал да опитам това върху себе си — каза, изпълнен с недоверие Дейви. — Предполагам, че е по-добре да ти поднесат пудинг върху риба, когато си на гости, отколкото да няма пудинг изобщо. В дома на мистър Баултър никога няма пудинг. Милти казва, че когато идват гости, майка му им предлага сирене и им го нарязва сама… по едно малко парченце… и по още едно колкото да не е без нищо…
— Ако Милти Баултър говори по този начин за своята майка, ти поне няма нужда да говориш така — каза със суров глас Марила.
— Бога ми! — Дейви беше заел този израз от мистър Харисън и го използваше с голямо удоволствие. — Милти го разказва това като един комплимент. Той страшно се гордее с майка си, защото хората казват, че тя може да ти изкара прехраната и от една скала.
— Аз… аз предполагам, че тези досадни кокошки са в лехата ми с теменугите отново — извика Марила, надигна се от мястото си и излезе бързо навън.
Оклеветените кокошки ги нямаше изобщо около лехата с теменужки и Марила дори не погледна в тази посока. Вместо това, тя приседна на капака на мазето и се смя, докато не я досрамя от самата себе си.
Когато Анн и Пол стигнаха до каменната къща през същия следобед, намериха мис Лавандър и Шарлота Четвърта в градината да чистят бурените. Те подравняваха пръстта, подкастряха клоните и оправяха лехите отчаяно. Самата мис Лавандър, която бе обсипана с любимите си финтифлюшки и дантели, отпусна своите градинарски ножици и се втурна радостно да посрещне гостите си, докато Шарлота Четвърта се смееше весело.
— Добре дошла, Анн. Аз си мислех, че ще дойдеш днес. Лъчезарна си също като този следобед. Нещата, които си приличат, сигурно се търсят едно друго. Колко много неприятности биха си спестили хората, ако знаеха това. Но те не го знаят… и така те си прахосват енергията, движейки се между небесата и земята, за да събират неща, които не си схождат. А ти, Пол… о, колко си порасъл! Ти си с една глава по-висок от онзи път, когато идва тук.
— Да, започнах да раста като куча лобода през нощта, както се изразява мисис Линд — каза Пол, изпълнен със задоволство от същия факт. — Баба ми мисли, че това е от овесената каша. Вероятно е така. Бог знае как е… — въздъхна дълбоко Пол. — Изял съм такова количество овесена каша, от което биха пораснали всички. Наистина се надявам, че вече започнах да раста, ще продължа да раста, докато не стана висок, колкото е баща ми. Той е висок шест стъпки, мис Лавандър…
Да, мис Лавандър наистина знаеше този факт, червенината върху хубавите й бузи се сгъсти малко, тя пое с едната си ръка Пол, а с другата Анн и ги повлече мълчаливо към дома.
— Днес добър ден ли е за ехо, мис Лавандър? — запита развълнувано Пол.
Денят, в който беше дошъл за първи път тук, бе прекалено ветровит за ехо и Пол се бе почувствал малко разочарован.
— Да, това е най-добрият ден — отговори мис Лавандър, отърсвайки се от замислеността си. — Но първо ще отидем да хапнем нещо. Знам, че и двамата не сте изминали целия този път през брезовата горичка, без да огладнеете, а Шарлота Четвърта и аз можем да ядем по всяко време на деня… ние имаме такъв добър апетит. Така че ще нападнем килера. За щастие той е пълен и си го бива. Предчувствах, че ще си имам компания днес и двете с Шарлота се подготвихме.
— Мисля, ме вие сте една от онези жени, които винаги имат хубави неща в кухненските килери — заяви Пол. — На баба ми са същите. Но тя не одобрява леките закуски между обедите и вечерите. Чудя се — добави той замислено, — дали аз трябва да ги ям извън дома, след като зная, че тя не ги одобрява.
— О, не мисли, че тя не би одобрила, след като ти си направил толкова дълга разходка. Това е доста различно — каза мис Лавандър и размени весели погледи с Анн, над кафявите къдрици на момчето. — Предполагам, че закуските са изключително нездравословни. Това е така, защото толкова често закусваме в Икоу Лодж. Ние… Шарлота Четвърта и аз… живеем с предизвикателство срещу всички познати закони за диетите. Ядем всички видове несмилаеми неща, когато и да ни се случи да си помислим за тях само, било то през деня или през нощта и затова разцъфтяваме като зелени лаврови дървета. Винаги имаме намерение да се променим. Когато четем някоя статия във вестника, която ни предупреждава да не употребяваме нещо, което ние много харесваме, ние я изрязваме и я забождаме на кухненската стена, така че да ни напомня за предупреждението. Но никога не можем да си го спомним, до мига, в който вече не сме изяли същото нещо. Все още нищо не ни е убило, но Шарлота Четвърта вече знае, че сънува лоши сънища, след като, преди да си отиде в леглото, се е нахранила с понички и пай с кайма, и с плодов кейк…