— Баба ми позволява чаша мляко и една филийка хляб, намазан с масло, преди да си отида в леглото, а в неделя вечер тя ми намазва и конфитюр върху хляба — каза Пол. — Толкова се радвам винаги, когато дойде неделната вечер… по много причини, не само заради това. Неделята е много дълъг ден за крайбрежната улица. Баба казва, че за нея тя е прекалено къса и че баща ми никога не е мислил, че неделите са уморителни, когато е бил малко момче. Не би ми изглеждала неделята толкова дълга, ако можех да се виждам с моите хора от скалата, но аз никога не мога да направя това, защото баба не одобрява да се срещам с тях в неделя. Аз мисля много, но се страхувам, че мислите ми са много земни. Баба казва, че ние никога не трябва да мислим за нещо друго, освен за религиозните неща в неделя. Но учителката ми каза веднъж, че всяка наистина хубава мисъл е религиозна, без значение за какво се отнася тя или в кой ден ти е хрумнала. Чувствам, че баба ми наистина мисли, че литургиите и уроците в неделното училище са единствените неща, които могат да те изпълнят само с религиозни мисли. И когато се стигне до разлика в гледищата между баба ми и учителката, аз не зная какво да правя — Пол положи ръка на гърдите си и вдигна сините си сериозни очи към внезапно изпълнилото се със съчувствие лице на мис Лавандър. — Аз съм съгласен с учителката. Но в такъв случай, разбирате ли, баба ми е отгледала баща ми по свой собствен начин и е постигнала великолепен успех с него. А учителката не е отгледала никого все още, въпреки че тя помага на Дейви и Дора. Но човек не може да каже какви ще станат те, когато пораснат. Затова понякога чувствам, че трябва да се придържам към мнението на баба ми.
— И аз мисля, че така трябва — съгласи се тържествено Анн. — Във всеки случай, смея да кажа, че ако твоята баба и аз разгледаме онези неща, които наистина имаме предвид и се изразяваме по свой собствен и различен начин, ще открием, че и двете имаме предвид едно и също нещо. Ти по-добре следвай нейния опит, след като той има такива добри постижения. Ще трябва да почакаме, да видим какви ще се окажат близнаците, за да можем да кажем, че моят начин е толкова добър, колкото е нейният.
След закуската те се върнаха в градината, където Пол с удоволствие и възхищение се запозна с ехото, докато Анн и мис Лавандър седяха на каменната скамейка под тополата и си приказваха.
— И така, ти ще заминеш през есента? — мис Лавандър погледна към Анн замислено. — Трябва да се радвам за тебе, Анн, но аз ужасно, егоистично… съжалявам. Ще ми липсваш толкова много. О, понякога аз мисля, че не си струва да завързваш приятелства. Те просто си отиват от живота ти и ти оставят по-голяма болка от онази, която празнотата, преди те да са се появили, ти е създавала.
— Това звучи като че ли го е казала мис Елайза Андрюс, а не мис Лавандър — възпротиви се Анн. — Нищо не е по-болезнено от празнотата… пък и аз не си отивам от вашия живот завинаги. Има такива изобретения на човека като писмата и ваканциите. Скъпа моя, лейди, страхувам се, че изглеждаш бледа и уморена.
— О-хо-хоу! — Пол продължаваше да вика от дигата, където гласът му звучеше най-ясно, невинаги много мелодичен по време на напъните му, но възвръщащ се, превърнат от феите алхимици край реката в истински златни и сребърни звуци.
Мис Лавандър раздвижи малко нетърпеливо ръцете си:
— Уморявам се просто от всичко… дори и от ехото. Няма нищо в моя живот, освен ехо… ехото, това са загубени надежди, мечти и радости. Те са хубави, но са подигравателни. О, Анн, ужасно е от моя страна да говоря така, след като си имам компания. Това е така, защото просто остарявам и това не ми харесва твърде. Зная, че ще бъда ужасно свадлива жена, когато стана на шейсет. Но вероятно всичко, от което се нуждая, са онези сини хапчета…
В този момент Шарлота Четвърта, която беше изчезнала някъде след закуската, се върна и обяви, че североизточният край на пасището на мистър Джон Кимбал се е зачервило от зрели ягоди и запита не би ли искала мис Шърли да отиде и да си набере от тях.
— Ранни ягоди за чая! — възкликна мис Лавандър. — Не съм толкова стара, колкото си мисля… и няма нужда от никакви сини хапчета! Момичета, когато се върнете с ягодите, ще пием чай тук, под сребърната топола. Ще приготвя всичко, ще има и домашно приготвен крем.
Анн и Шарлота Четвърта се отправиха към пасището на мистър Джон Кимбал, едно отдалечено място, цялото в зеленина, където въздухът бе мек като кадифе, уханен като леха с виолетки, и златист като кехлибар.