— О, не е ли хубаво и свежо тук отзад? — пое си дълбоко дъх Анн. — Просто се чувствам пияна от слънчевата светлина…
— Да, мадам, така се чувствам и аз. Точно така се чувствам и самата аз, мадам — обяви Шарлота Четвърта, която би казала точно същото нещо, дори Анн да беше обявила, че се чувства като пеликан сред пустинята.
След всяко гостуване на Анн в Икоу Лодж Шарлота Четвърта се качваше в малката си стая, която се намираше над кухнята и се опитваше пред огледалото си да говори, да оглежда света и да се движи като Анн. Самата Шарлота не можеше да се похвали, че е успяла в тези си усилия, но с онези неща, които бе научила в училището, тя се справяше перфектно и горещо се надяваше, че след време ще усвои магията на това изящно повдигане на брадичката, този остър, припламващ блясък в очите, този начин на ходене, при който ти се струва, че си един клон от дървото, който се полюшва на вятъра. Всичко това изглеждаше толкова лесно, когато наблюдаваше Анн.
Шарлота Четвърта се възхищаваше от Анн от цялото си сърце. Но това не бе съвсем така, защото тя си мислеше, че Анн е някаква голяма красавица. А красотата на Дайана Бари, с нейните румени бузи и черни къдрици, беше много по-близка до вкуса на Шарлота Четвърта, отколкото лунният чар на Анн с нейните лимоненосиви очи и бледо, винаги променящо розовия си цвят, лице.
— Но по-хубаво да изглеждам като тебе, отколкото да бъда красива — беше казала тя съвсем искрено на Анн.
Анн се засмя, отпи меда от халбата и изхвърли жилото от нея. Често приемаше комплиментите с всевъзможни примеси в тях. Обществото никога не беше на същото мнение, на което бе самата Анн. Хората, които бяха чули, че е красива, когато я срещнеха, се разочароваха. Хората, които бяха чули, че не е нищо особено, когато я видеха, се чудеха къде са били очите на онези, които не са я оценили заслужено. Самата Анн никога не би повярвала, че може да има претенции за красавица.
Когато се оглеждаше в огледалото, онова, което виждаше, бе едно леко бледо лице със седем лунички по носа. Нейното огледало никога не й разкриваше неуловимата, винаги променяща се игра на чувства, които осеняваха или освобождаваха чертите й, припламвайки с розов оттенък, нито пък разкриваше чара, който проблясваше в големите й очи с магията на мечтателността или със силата на смеха.
Макар и Анн да не беше красива в онзи твърде банален смисъл на думата, тя притежаваше едно наистина неуловимо и променливо очарование, което оставаше у хората приятното усещане на задоволство от девическата й закръгленост с всичките й потенциални възможности. Онези, които познаваха Анн, най-добре бяха почувствали, без да осъзнават чувството си, че най-голямата привлекателна сила на Анн беше аурата от възможности, които тя излъчваше… силата на бъдещото й развитие, което си бе заложено у нея. Тя като че носеше атмосферата на нещата, които щяха да се случат.
След като набраха ягодите, Шарлота Четвърта довери на Анн страховете си за мис Лавандър. Сърдечната дребничка прислужница беше искрено разтревожена за състоянието на обожаваната от нея господарка.
— Мис Лавандър не е добре, мис Шърли. Сигурна съм, че не е добре, въпреки че не се оплаква. Тя не изглежда на себе си от много отдавна, мадам… от онзи ден, в който вие и Пол идвахте миналия път. Аз чувствам, че тя е настинала през онази вечер, мадам. След като вие и Пол си отидохте, тя излезе в градината и се разхожда дълго по здрач, без да си бе наметнала нещо, освен един малък шал. Имаше много сняг по пътеките и аз съм сигурна, че тя е настинала, мадам. Оттогава насам забелязах, че движенията й са уморени и тя се чувства някак си самотна. Не проявява интерес към нищо, мадам. Тя не иска дори да има гости, нито се подготвя за тях, мадам. Само когато вие дойдете, тя се оживява малко. А най-лошият знак от всичко, мис Шърли — Шарлота Четвърта понижи гласа си, като че ли се готвеше да каже нещо извънредно съдбовно и ужасно симптоматично, — е това, че тя не се ядосва, когато аз счупя нещо. Е, мис Шърли, вчера счупих нейната купа, онази, която е в зелено и жълто и винаги стои на библиотеката. Нейната баба я е донесла от Англия и мис Лавандър много я пазеше. Аз бършех праха много грижливо, мис Шърли, но… тя се изхлузи от ръцете ми… и преди да мога да я задържа… се разби на четирийсет милиона парчета. Казвам ви, така се изплаших… Мислех, че мис Лавандър ще ме наругае страхотно, мадам, и аз предпочитах да го направи, отколкото да се отнесе по начина, по който тя се отнесе. Тя просто влезе в стаята, погледна парчетата уморено и рече: „Няма значение, Шарлота. Вдигни парчетата и ги изхвърли навън!“ Само това, мис Шърли… „Събери парчетата и ги изхвърли навън!“, като че ли нейната баба не беше донесла тази купа от Англия. О, тя не е добре и аз се чувствам ужасно зле от това. Не позволява на никой друг да се грижи за нея, освен на мене…