Очите на Шарлота Четвърта се изпълниха със сълзи.
Анн потупа съчувствено малката кафява ръка, която държеше напуканата розова купичка:
— Мисля, че мис Лавандър се нуждае от промяна, Шарлота. Тя прекалено дълго остава тук сама. Не можем ли да я накараме да замине на малко пътешествие?
Шарлота поклати глава неутешимо и разлюля яростно панделките си:
— Не мисля така, мис Шърли. Мис Лавандър мрази да ходи по гости. Тя поддържа връзка само с трима души, които винаги посещава и казва, че отива само, за да ги навести от чисто семейно задължение. Миналия път, когато се върна у дома, каза, че няма да ходи вече на гости, защото няма повече семейни задължения. „Аз се върнах у дома от любов към самотата, Шарлота! — каза ми тя, — и никога не бих искала да се отделя от моите лози и от моите смокинови дървета. Моите родните се опитват да направят от мен една стара лейди и това ми се отрази много зле.“ — точно така каза, мис Шърли. „Това ми се отрази много зле.“ Затова ми се струва, че никой няма да може да я склони да тръгне по гости…
— Трябва да видим какво може да се направи — каза Анн решително, когато постави последната ягода в розовата си купичка. — Още щом изляза във ваканция, ще намина и ще прекарам тук цяла седмица с вас. Ще си правим пикници всеки ден, ще правим куп интересни неща и ще видим дали мис Лавандър няма да се ободри.
— Това ще бъде най-хубавото нещо, което може да се направи, мис Шърли — възкликна Шарлота Четвърта възбудено. Тя се радваше заради мис Лавандър и за самата себе си също. Ако имаше възможност цяла седмица да наблюдава постоянно Анн, можеше да бъде сигурна, че ще научи как да се движи и как да се държи пред хората.
Когато момичетата се върнаха в Икоу Лодж, те откриха, че мис Лавандър и Пол бяха изнесли една квадратна маса от кухнята в градината и бяха подредили всичко за чая. Нищо не можеше да се сравни по вкус с ягодите и крема, изядени под голямото синьо небе, в което се носеха пухкави, малки и бели облачета, и край дългите сенки на дърветата, които шумоляха тихо в тишината.
След чая Анн помогна на Шарлота да измие чиниите в кухнята, докато мис Лавандър продължи да седи на каменната скамейка с Пол и да слуша неговия разказ за хората от скалата. Тя беше добър слушател, тази мила мис Лавандър, но в един миг и Пол усети, че тя загуби внезапно интерес към моряците близнаци.
— Мис Лавандър, защо ме гледате така? — запита той мрачно.
— Как те гледам, Пол?
— Като че ли просто гледате през мене към някого, за когото съм ви припомнил — каза Пол, у който от време навреме проблясваха такива вътрешни изблици на тайнственост, че не беше никак възможно човек да опази тайна, ако той беше някъде наблизо.
— Ти ми напомняш за някого, когото познавах преди много години — каза мис Лавандър замечтано.
— Когато сте била млада?
— Да, когато бях млада. Много стара ли ти изглеждам, Пол?
— Знаете ли, аз не мога да реша това — каза Пол доверително. — Вашите коси изглеждат стари… никога не съм познавал млада жена с бели коси. Но когато се засмеете, вашите очи са толкова млади и толкова хубави, колкото са и очите на учителката. Вижте какво ще ви кажа, мис Лавандър — гласът на Пол и изражението на лицето му изразяваха съдийска тържественост. — Мисля, че вие бихте могли да бъдете една много добра майка. Вие имате точно такива очи и такъв вид… такъв беше образът винаги и на моята майка. Мисля, че е жалко, че си нямате собствени момчета…
— Аз си имам едно малко момче от сънищата, Пол.
— О, наистина ли си имате? Колко е голямо то?
— Мисля, че е горе-долу на твоята възраст. Той трябва да е малко по-голям, защото аз го сънувах много преди ти да се родиш. Но аз никога не ще му позволя да порасне и да стане на повече от единайсет или дванайсет години, защото, ако му позволя един ден, той може да порасне много и аз ще го загубя…
— Зная — разтърси глава Пол. — Това е красотата на мечтателните хора… те остават на онази възраст, на която ти се иска да останат. Вие и моята хубава учителка, и самият аз сме единствените в света, които си имат хора на мечтата. Не е ли странно и хубаво, че се познаваме един друг? Но предполагам, че този тип хора винаги се откриват взаимно. Баба ми никога не си е имала хора на мечтата, а Мери Джо мисли, че съм превъртял, защото аз си имам хора на мечтата. Но аз мисля, че е великолепно да ги има човек. Вие знаете това, мис Лавандър. Разкажете ми всичко за вашето малко момче на мечтата.