— То има сини очи и къдрави коси. Промъква се при мене и ме буди с целувка всяка сутрин. След това през целия ден си играе тук в градината… играе си и с мене. На тези игри, които аз зная. Ние се надбягваме и си говорим за ехото… и аз му разказвам приказки. А когато припадне здрачът…
— Зная — прекъсна я оживено Пол. — То идва и сяда край вас… така… защото, разбира се на дванайсет то ще бъде прекалено голямо, за да се изкачи на коленете ви… и да положи главата си на вашето рамо… така… и вие го обгръщате с ръце и го притискате, притискате, и докосвате лицето си до главата му… да, това става точно така. О, вие наистина знаете, мис Лавандър.
Анн ги завари двамата на скамейката, когато самата излезе от каменния дом и нещо в лицето на мис Лавандър не й позволи да прекъсне идилията им.
— Страхувам се, че трябва да тръгваме, Пол, ако искаме да стигнем у дома, преди да се е стъмнило. Мис Лавандър, много скоро ще дойда да ви погостувам в Икоу Лодж цяла седмица.
— Ако се решиш да останеш цяла седмица, аз ще те задържа две — заплаши я ласкаво мис Лавандър.
Глава двадесет и осма
Принцът се връща в Омагьосания дворец
Последният училищен ден дойде и отмина. Триумфалният й полугодишен изпит беше издържан, учениците на Анн се справиха с него чудесно. Накрая те я оградиха с вниманието си и й подариха един от чиновете. Всички момичета и дами, които присъстваха на тържеството, плакаха, а някои от момчетата, които се появиха край тях по-късно, също плакаха, въпреки, че след време отрекоха това.
Мисис Хармън Андрюс, мисис Питър Слоун и мисис Уилям Бел се прибраха по домовете си заедно и разговаряха за случилото се.
— Наистина мисля, че е много жалко дето Анн ни напуска, след като децата толкова се привързаха към нея — въздъхна мисис Питър Слоун, която имаше навика да въздиша за всичко и дори завършваше шегите си с въздишка. — Естествено — добави бързо тя — всички ние знаем, че ще имаме добра учителка за другата година…
— Джейн ще си изпълни задълженията, не се съмнявам — каза мисис Андрюс доста сковано. — Но не мисля, че тя ще разказва на децата толкова много приказки или че ще прекарва толкова много време, водейки ги със себе си на разходка в гората. Но името й се произнася с уважение в Аналите на честта и в Списъка на Инспекторите и хората от Нюбридж ужасно съжаляват, че тя ще ги напусне.
— Аз наистина се радвам, че Анн отива в колеж — каза мисис Бел. — Тя винаги е искала да отиде и това ще бъде чудесно за нея.
— Е, не зная — мисис Андрюс бе решила предварително да не се съгласява напълно с никого този ден.
— Не мисля, че Анн се нуждае от повече образование. Тя вероятно ще се омъжи за Гилбърт Блайт, ако обаянието му я държи, докато той завърши колежа си… какво толкова добро ще види от латинския и гръцкия? Ако те научат в колежа как се води за носа един мъж, в такъв случай може би има някакъв смисъл да се отиде…
Мисис Хармън Андрюс, така говореха клюките на Ейвънли, никога не беше се научила как да води за носа своя „мъж“ и в резултат на това домакинството на Андрюс не беше модел на истинско домашно щастие в пълния смисъл на думата.
— Разбрах, че поканата на Шарлоттаун към мистър Алън е представен пред Екзархията — каза мисис Бел. — Това означава, че ние ще го загубим скоро, така си мисля аз…
— Те няма да заминат преди септември — каза мисис Слоун. — Това ще бъде голяма загуба за общността ни… макар винаги да съм си мислила, че мисис Алън се облича прекалено светски за жена на един проповедник. Но никой от нас не е съвършен. Забелязахте ли колко спретнат и чист изглеждаше днес мистър Харисън? Никога не съм виждала толкова променен мъж. Той ходи на църква всяка неделя и си даде църковната лепта.
— Не е ли пораснал много Пол Ървинг напоследък? — обади се мисис Андрюс. — Той беше такъв дребосък за възрастта си, когато дойде тук. Кълна се, че едва го познах днес. Заприличал е много на баща си.
— Той е умно момче — каза мисис Бел.
— Достатъчно е умен, но… — мисис Андрюс понижи гласа си. — Мисля, че разказва много чудати истории. Грейси се върна от училище един ден през миналата седмица и ни повери една твърде несвързана история, която той й разказал… за някакви хора, които живеели долу на брега… история, в която няма и капка истина, разбирате ли. Казах на Грейси да не му вярва, а тя ми отвърна, че Пол изобщо не държал тя да му повярва. Но ако не е възнамерявал, защо й я е разказал в такъв случай?