— Анн твърди, че Пол е гений — каза мисис Слоун.
— Може и да е. Човек никога не знае какво може да се очаква от американците — каза мисис Андрюс. Мисис Андрюс знаеше думичката „гений“ само като синоним на съставната част от баналния израз, „ексцентрична личност“. Тя, както и Мери Джо, вероятно си мислеше, че това означава личност с нещо сбъркано в главата…
Анн седеше в задната част на класната стая сама край своя чин, така, както беше седяла и през първия ден в училището преди две години и бе опряла лице на едната си ръка, навлажнените й очи се рееха замислено през прозореца по посока на Езерото на Блестящите Води. Сърцето й беше толкова разбито от мисълта за предстоящата раздяла с учениците, че идеята за колежа беше загубила очарованието си. Тя все още чувстваше допира на ръцете на Анета Бел около шията си и чуваше детския плач: „Аз никога няма да обичам никоя учителка повече от теб, мис Шърли, никога, никога…“
Две години тя бе работила сериозно и с вяра в целта си, беше направила много грешки и се бе поучила от тях. Беше получила наградата си. Научила бе учениците си на нещо, но чувстваше, че те са я научили самата нея на повече… бяха й дали уроци по нежност, по самоконтрол, по невинна мъдрост, това бяха уроците на детските сърца. По всяка вероятност тя не беше успяла да „внедри“ големи амбиции у учениците си, но тя ги беше научила, повечето благодарение на собствената си симпатична личност, отколкото на грижливо спазваните си правила, че в годините, които им предстоят да изживеят, трябва да бъдат достойни и благородни, да се насочват бързо към истината, към любезността и добротата, да стоят надалече от всичко, което намирисваше на фалш, подлост и вулгарност. Те, по всяка вероятност, не бяха научили всички уроци, но другото щяха да го запомнят и да го ползват дълго, след като вече са забравили столицата на Афганистан и датите на Войната на Розите.
— Още една глава от моя живот е приключена — каза Анн на глас, оглеждайки чина си. Тя наистина се чувстваше много тъжна от всичко това, романтичната нотка в мисълта за тази „приключена страница“ не я изпълваше със задоволство ни най-малко.
Анн преживя четиринайсет дни в Икоу Лодж в началото на ваканцията си и всички прекараха чудесно.
Тя отведе мис Лавандър на пазарна експедиция до града и я убеди да си купи една нова рокля от органдин, след това преживяха преправянето й заедно, докато Шарлота Четвърта щастлива събираше и измиташе изрезките. Мис Лавандър беше се оплакала, че не може да изпита интерес към нищо, но искрата на вълнението се върна в очите й при вида на новата хубава рокля.
— Колко глупава, лекомислена личност съм била — въздъхна тя. — Хваща ме голям срам, когато си помисля, че една нова рокля… макар и тя да е от незабравимия ми муселин… ще ме възбуди толкова, след като една чиста съвест и една допълнителна подкрепа от страна на Чуждестранната мисия не може да постигне това…
Някъде в средата на своето гостуване Анн отскочи до „Зелените покриви“ за един ден, за да закърпи чорапите на близнаците и да задоволи насъбралите се купища въпроси на Дейви. Вечерта отиде надолу по брега, за да види Пол Ървинг. Когато минаваше край ниския, квадратен прозорец на дневната стая на семейство Ървинг, зърна Пол да седи на нечии колене, но в следващия момент той политна през коридора.
— О, мис Шърли — извика възбудено Пол, — вие не може и да си представите какво се случи! Нещо толкова възхитително. Татко ми е тук… само си помислете за това! Баща ми е тук! Направо влизайте! Татко, това е моята хубава учителка. Ти знаеш за нея, татко…
Стивън Ървинг излезе напред, за да посрещне Анн и се усмихна. Той беше висок, красив мъж на средна възраст, с метално сива коса, дълбоки тъмносини очи и волево, тъжно на вид лице, великолепно оформено около брадичката и веждите. Точен образ на лице от романите, помисли си Анн с напрегнат трепет на задоволство. Толкова беше отчайващо да срещнеш някого, който можеше да мине за герой и в същото време да е плешив и прегърбен или да е грозен в някакво друго отношение. Анн би си помислила, че е ужасно, ако мъжът на мечтите на мис Лавандър не е изглеждал добре.
— Така значи, това е „красивата учителка“ на моя син, за която съм слушал толкова много — каза мистър Ървинг и стисна сърдечно ръката й. — Писмата на Пол бяха изпълнени с мисли за вас, мис Шърли, така че аз като че ли вече много добре ви познавам. Искам да ви благодаря за всичко, което сте направили за Пол. Мисля, че вашето обаяние е било точно това, от което той се нуждаеше. Майка ми е една от най-добрите жени на света, но нейният грубоват, шотландски здрав разум невинаги може да пасне на темперамента на моето момче. Онова, което й липсва, вие го добавихте. Между нас казано, аз мисля, че обучението на Пол през изминалите две години е било почти съвършено за едно момче останало без майка.